За две минути ресторантът се изпразни и вътре се възцари странна тишина. Чуваше се само приглушено ридание от гардеробната, където жената вече не търсеше чадъра си, а бе опряла чело на плота. По белите покривки се виждаха наченати ястия и отворени бутилки. Урия продължаваше да държи ръката на Хелена. Нов трясък разклати кристалните полилеи, жената до гардеробната се сепна и се втурна навън с писък.
— Най-после сме сами — огледа се Урия.
Подът под тях потрепери и във въздуха заблестя ситен прашец от пожълтяла мазилка, посипала се от тавана. Урия се изправи и й подаде ръка.
— Най-хубавата ни маса току-що се освободи, Fraulein. Ако желаете…
Хвана ръката му, изправи се и заедно се отправиха към подиума. Тя почти не чу високия свирещ звук. Последва трясък от оглушителна експлозия, мазилката от стените се отлепи и се разлетя подобно пясъчна буря, а прозорците откъм булеварда зейнаха. Осветлението изгасна.
Урия запали свещите в канделабъра на масата, дръпна стола й, вдигна сгънатата салфетка с два пръста и я разгъна във въздуха, преди нежно да я постели в скута й.
— Hahnchen und Pradikatswein65? — попита той, докато дискретно изтупваше парченца стъкло от масата, от чиниите и от косата й.
Навярно заради свещите и блестящия златист прашец из въздуха, докато отвън падаше мрак, навярно заради прохладния полъх от отворените прозорци — същинска глътка въздух в жаркото лято — или заради сърцето й, заради кръвта, препускаща през вените, за да изживее този миг възможно най-пълноценно, но тя помнеше някаква музика, макар да бе невъзможно, защото оркестърът прибра инструментите си и избяга. Дали тази музика е била само сън? Едва много години по-късно, малко преди да роди дъщеря си, случайно се сети какво я бе накарало да мисли за музика. Над новата бебешка люлка бащата на дъщеря й окачи дрънкалка с цветни стъклени топчета; една вечер разклати топчетата и тя веднага разпозна музиката. И разбра откъде е идвала. От кристалните полилеи в „Drei Husaren“, които им свиреха. Нежен, плътен звън на камбани, докато се клатеха в такт със земните трусове, а Урия сновеше напред-назад до кухнята и обратно със Salzburger Nockerl66 и три бутилки вино „Хойригер“ от избата, където бе открил един от готвачите да седи с бутилка, свит в ъгъла. Готвачът даже не се опитал да му попречи да се обслужи. Напротив: кимнал му одобрително, когато Урия му показал коя бутилка е избрал.
После той пъхна своите четиридесет шилинга под канделабъра и двамата излязоха в топлата юнска вечер. На булеварда цареше пълна тишина, но миризма на дим, прах и пръст изпълваше въздуха.
— Хайде да се поразходим — предложи Урия.
Без да си кажат и дума накъде отиват, завиха надясно по Кертнерщрасе и неочаквано се озоваха пред потопения в мрак, безлюден площад.
— Мили Боже — промълви Урия.
Огромната катедрала пред тях изпълваше ранната нощ.
— Това „Свети Стефан“ ли е?
— Да — Хелена отметна глава назад и проследи с поглед Зюдтурм — върха на черно-зелената църковна кула — нагоре, нагоре в небето, където се бяха появили първите звезди.
Следващият спомен на Хелена бе как стоят в катедралата, белите лица на хората, потърсили убежище там, звуците на детски плач и музика на орган. Тръгнаха към олтара ръка за ръка или и това е било само сън? Не беше ли истина, че той я притисна към себе си и поиска тя да стане негова, а тя шептеше „да, да, да“, църквата поемаше думите и ги отнасяше към свода, към гълъба и разпнатия на кръста, където звуците отекнаха отново и отново, докато станаха истина? Независимо дали се бе случило, или не, тези думи бяха по-истински от онези, които носеше като бреме от разговора си с Андре Брокхард:
— Не мога да дойда.
И те бяха изречени, но кога, как?
Същия следобед каза на майка си, че няма да тръгва, без да обясни причината. Майка й се опита да я утеши, но Хелена не изтърпя звука на резкия й, лицемерен глас и се затвори в спалнята си. После дойде Урия, почука на вратата и тя реши да не мисли повече, а да пропада, без да се бои, без да си представя друго, освен безкрайна пропаст. Вероятно той разбра веднага, щом тя отвори вратата, може би там, на прага, двамата сключиха негласно споразумение да изживеят остатъка от живота си в часовете преди тръгването на влака.