Мълчание.
— И? — попита Хари.
— Скрихме го в една къщурка, където го изолирахме и от нас, и от немците. Някой предложи да му заповядаме да ликвидира един от братята си, член на Националното обединение. Идеята бе най-вече да видим как ще реагира. Той не каза и дума, прие заповедта мълчаливо, а на следващия ден, когато слязохме до къщичката, вече бе заминал.
Бяхме убедени, че е офейкал, но след два дена той се появи. Бил се поразходил до семейния чифлик в Гюдбрансдален. Няколко дена по-късно получихме докладите на нашите хора там. Открили единия брат в обора, а другия в плевнята. Родителите лежали във всекидневната.
— Мили Боже — възкликна Хари. — Този човек трябва да е полудял.
— Вероятно да. Всички се бяхме побъркали. Водеше се война. Иначе не сме говорили за това, нито тогава, нито по-късно. Може би и вие не бива да…
— Няма, разбира се. Къде живее?
— Тук в Осло. Май в квартал Холменколен.
— А как се казва?
— Фауке. Синдре Фауке.
— Чудесно. Ще се свържа с него. Благодаря ви, Юл.
На екрана на телевизора Попе изпращаше сълзлив поздрав на домашните си в прекалено близък кадър. Хари закрепи телефона на ластика на анцуга си, вдигна го и бързо закрачи към салона с тежестите.
… whatever, that don’t impress me much…73
Тридесет и девета глава
— Вълна, супер качество 110 — продавачката помогна на стареца да го облече. — От най-хубавите. Леко и солидно.
— Ще го нося само веднъж — обясни той и се усмихна.
— О — леко се смути тя. — В такъв случай имаме сака на по-разумни…
— Това е хубаво — той се огледа в огледалото.
— Класическа кройка — увери го продавачката. — Най-класическата, с която разполагаме.
Погледна ужасено стареца, който се преви надве.
— Зле ли ви е? Да извикам ли…
— Не, няма нужда, само лек бодеж. Ще мине — старецът се изправи. — За колко време ще ушиете панталоните?
— В сряда следващата седмица ще бъдат готови. Ако не бързате. Сигурно ви трябват за специален случай?
— Да. Но сряда звучи добре.
Той й плати със стотачки. Докато ги броеше, тя каза:
— Е, искам само да ви кажа, че ще имате костюм за цял живот.
Смехът му продължи да звучи в ушите й дълго, след като той си тръгна.
Четиридесета глава
В квартал Холменколен Хари откри в сумрака търсения номер върху голяма, боядисана в кафяво къща под огромни смърчове. Към къщата водеше чакълест път и той стигна с колата до двора, където направи обратен завой. Смяташе да паркира под наклон на площадката, но когато превключи на първа скорост, колата неочаквано се задави и издъхна. Хари изпсува и завъртя ключа, за да запали, ала двигателят само изохка жално.
Слезе от колата и тръгна към къщата. От вратата излезе жена. Тя явно не го бе чула да идва и се спря горе на стълбите с въпросителна усмивка.
— Добро утро — поздрави Хари и кимна към колата. — Не е много здрава, има нужда от… лекарства.
— От лекарства ли? — попита тя с дълбок и топъл глас.
— Да, май е пипнала грипа, който върлува в момента.
Усмихна му се малко по-широко. Жената изглеждаше на около тридесет, а черното й непретенциозно палто с небрежно-елегантен вид му подсказа, че е адски скъпо.
— Тъкмо излизах. Тук ли идвате?
— Да, струва ми се. Синдре Фауке?
— Почти. Но сте закъснели с няколко месеца. Баща ми се премести долу в града.
Хари се приближи и откри, че тя е хубава. А нещо в свободния й маниер на говорене и в начина, по който го гледаше право в очите, издаваше, че е и самоуверена. Работи много, предположи той. Нещо, което изисква рационално, трезво мислене. Брокер на недвижими имоти, заместник-шеф на банка, политик или нещо подобно. Във всички случаи е заможна, в това Хари не се съмняваше. Не заради палтото и палата зад нея, а заради стойката й и високите й, аристократични скули. Тя заслиза по стъпалата, поставяйки краката си един пред друг, сякаш върви по въже. С нейните крачки изглеждаше лесно. Уроци по балет, помисли си Хари.