— Опитвам се да се свържа с теб цяла вечер. Помниш ли убийството на човек на име Халгрим Дале, което разследвахте с Том Валер през ноември?
— Естествено. КРИПОС почти веднага поеха случая. Има ли проблем?
— Не знам. Не е изключено да е свързано с фронтовака, когото издирвам. Какво ще ми разкажеш?
— Това е работа, Хари. Обади ми се утре в офиса.
— Само малко, Елен. Хайде де.
— Един от готвачите на „Пицарията на Херберт“ намерил Дале в прохода към задния двор. Лежал между контейнерите с прерязан гръклян. Групата на местопрестъплението не открила нищо. Лекарят, извършил аутопсията, изказа впрочем мнението, че разрезът на врата е много прецизен. Направо хирургическа работа, каза той.
— Кой според теб го е извършел?
— Нямам представа. Може да е бил някой от неонацистите, разбира се, но не ми се вярва.
— Защо не?
— Ако убиеш човек точно пред редовното ти място за срещи, си или безразсъдно смел, или просто глупав. Но всичко в това убийство изглеждаше толкова изрядно, така добре обмислено. Нямаше следи от борба, никакви улики, никакви свидетели. По всичко личи, че убиецът си е разбирал от работата.
— Мотив?
— Трудно е да се каже. Дале сигурно е имал дългове, но почти никакви пари, за които си струва да го изнудваш. Доколкото знаем, не се е занимавал с наркотици. Претърсихме апартамента му, не открихме нищо, само празни бутилки. По една или друга необяснима причина е водел със себе си онези пиянски булки.
— Пиянски булки?
— Да, от онези, дето се мъкнат с пияниците. Виждал си ги, разбираш какво имам предвид.
— Да де, но… пиянски булки.
— Винаги се хващаш за глупостите, Хари, и понякога ставаш много досаден, знаеш ли? Може би трябва да…
— Sorry77, Елен. Винаги имаш право и коренно ще се променя. Докъде стигна?
— В средите на алкохолиците смяната на партньори е често срещана, затова не можем да изключим убийство заради ревност. Знаеш ли впрочем кого привикахме на разпит? Старият ти познайник Свере Улсен. Готвачът го е видял в „Пицарията на Херберт“ около часа на убийството.
— И?
— Има алиби. Бил е там цял ден, излязъл е само за десет минути да си купи нещо. Продавачът в магазина, откъдето е пазарувал, потвърди версията му.
— Може да е успял…
— Иска ти се да е той. Но, Хари…
— Ами ако Дале е разполагал с друго, а не с пари?
— Хари…
— Например е имал някаква информация. За някого.
— Вие горе, на шестия етаж, си падате по конспиративни теории, нали? Хайде да го обсъдим утре, Хари.
— Откога си толкова прецизна по отношение на работното си време?
— Легнала съм си.
— В десет и половина?
— Не съм сама.
Хари спря да диша тежко. Преди не му бе хрумвало, че хората около него могат да подслушат разговора им. Огледа се наоколо. За щастие по това време в залата имаше само шепа хора.
— Да не е художникът от „Тьошт“ — прошепна той.
— Мм.
— И откога сте другарчета в леглото?
— От известно време.
— Защо не си ми казала нищо?
— Не си ме питал.
— Сега до теб ли лежи?
— Мм.
— Бива ли го?
— Мм.
— Казал ли ти е, че те обича?
— Мм.
Мълчание.
— Мислиш ли за Фреди Меркюри, когато…
— Лека нощ, Хари.
Четиридесет и четвърта глава
Хари пристигна на работа в осем и тридесет според часовника на рецепцията. Не беше същинска рецепция, а по-скоро входна кабинка и функционираше като шлюз. А шефът на шлюза се казваше Линда. Тя вдигна очи от компютъра и бодро го поздрави с добро утро. Линда бе прекарала в ПСС повече от когото и да било другиго и, строго погледнато, на Хари му се налагаше да общува единствено с нея от службата, за да си върши работата. Освен като „шеф на шлюза“ тази бъбрива, дребничка петдесет годишна жена работеше едновременно като секретарка, рецепционистка и момиче за всичко. Хари на няколко пъти си бе помислял, че ако е шпионин на чужда държава и иска да източи информация от някого в ПСС, би избрал Линда. Освен това, с изключение на Майрик само тя знаеше какво работи Хари в ПСС. Той нямаше представа какво си мислят другите. Няколкото пъти, когато посети столовата, за да си купи кисело мляко или цигари (оказа се, че не продават), забеляза погледите от масите. Без да се опитва да ги тълкува, побърза да се върне в офиса си.