— Добре. Ще се отбиеш ли в „7-Илевън“, по пътя ти е, да ми купиш цигари?
— Става. Ще взема такси.
— Защо такси?
— Ще ти обясня по-късно.
— Нали знаеш, че е събота вечер? Забрави да се свържеше централата на такситата. А и за четири минути си при мен.
Тя се поколеба.
— Ей, Ким?
— Да?
— Обичаш ли ме?
Чу тихия му гърлен смях и пред погледа й изплуваха полузатворените, сънливи очи и възслабото, почти измъчено тяло под завивката в мизерната квартира с изглед към река Акершелва. Имаше всичко. И за миг тя почти забрави Том Валер. Почти.
— Свере!
Майката на Свере Улсен стоеше на най-долното стъпало и викаше с цяло гърло — имаше навика да го прави откакто той се помнеше.
— Свере! На телефона!
Викаше, сякаш има нужда от помощ, сякаш се дави или нещо подобно.
— Ще вдигна горе, мамо!
Той спусна крака от леглото, вдигна слушалката и изчака да чуе щракането — знак, че майка му е затворила.
— Ало?
— Аз съм.
Принс в далечината. Винаги Принс.
— Така си и мислех — отвърна Свере.
— И защо?
Въпросът го свари неподготвен. Дойде съвсем неочаквано и Свере се почувства в ролята на оправдаващ се, сякаш той дължи пари, а не обратното.
— Сигурно се обаждаш, защото си получил съобщението ми — подхвана Свере.
— Обаждам се, понеже оглеждам списъка с приетите повиквания на мобилния ми. Ето, звънил си на моя телефон и си говорил с някого в осем и половина тази вечер. За какво съобщение бълнуваш?
— За кинтите де. Закъсал съм, а ти обеща…
— С кого говори?
— А? С оная мацка на секретаря ти, де. Много яка, нова ли е…?
Не последва отговор. Само Принс като фон. You sexy motherfucker…86 Някой изключи рязко музиката.
— Кажи ми точно какво каза.
— Казах само, че…
— Не! Внимателно. Дума по дума.
Свере повтори казаното толкова старателно, колкото способностите му позволяваха.
— Досетих се, че е станало нещо такова — констатира Принца. — Току-що си разкрил цялата ни операция на външен човек, Улсен. Ако не запълним пробойната веднага, с нас е свършено. Схващаш ли?
Свере Улсен не разбираше нищо.
Принца обясняваше, че мобилният му телефон е попаднал в чужди ръце, а звучеше по същия спокоен начин.
— Не си чул телефонен секретар, Улсен.
— А кого тогава?
— Нека го наречем врага.
— „Монитур“ ли? Да не би някой да ни следи?
— Въпросната личност е на път към полицията. Твоята задача е да я спреш.
— Моя ли? Аз само си искам парите и…
— Млъквай, Улсен.
Улсен млъкна.
— Касае се за Делото. Ти си добър войник, нали?
— Да, но…
— А добрият войник почиства след себе си, нали?
— Аз само предавах съобщенията между теб и стареца, ти беше…
— Особено когато войникът има висяща тригодишна присъда, която само поради процедурни грешки е сведена до условна.
— Откъде знаеш това? — Свере едва преглътна слюнката си.
— Не се тревожи за това. Искам само да разбереш, че ще загубиш поне толкова, колкото аз и останалите от братството.
Свере не отговори. Нямаше нужда.
— Погледни оптимистично на положението, Улсен. Това е войната. И няма място за страхливци и предатели. Пък и братството награждава войниците си. Към десетте хиляди ще получиш още четиридесет хиляди, като свършиш работата.
Свере се замисли. За облеклото, с което да отиде.
— Къде? — попита той.
— Площад „Скоус“ след двадесет минути. Вземи със себе си всичко необходимо.
— Не пиеш ли? — попита Ракел.
Хари се огледа. Последният танц изтанцуваха в такава интимна близост, че вероятно са предизвикали повдигнати вежди. Сега седяха на маса в дъното на столовата.
— Спрях алкохола — каза Хари.
Тя кимна.
— Дълга история — добави той.
— Имам достатъчно време.
— Тази вечер ми се слушат само весели неща — усмихна се той. — Нека да поговорим за теб. Имаш ли сили да говориш за детството си?
Хари очакваше тя да се засмее, но по лицето й се изписа тъжна усмивка.