— Сега говориш като луд.
Но Дуейн не се усмихва. Около очите му се издига облак дим и за един ужасяващ миг на Лари му се струва, че се е мумифицирал. Сякаш никога повече няма да помръдне.
— Има и по-лоши неща от едно ново оръжие — казва Дуейн и допива питието си.
— Какви например?
— Например хората, които са го създали.
— Първият взвод е бил изпратен преди една година. Почти в същия ден. Чудя се какво ли съм правил в онзи ден.
— Може би си бил в същата тази спалня.
Филип се усмихва. Но е притеснен. Лежи до момиче на име Марла. Той е облечен. Тя не е. Те не се обичат, но, Исусе, как се забавляват! Филип е срещнал Марла по Пътя.
— Но има и нещо друго — казва Филип и се надига, за да се подпре на лакти.
— Вторият взвод е бил пратен на мисия шест дни след завръщането на първия. Което прави… около десет месеца от завръщането на втория взвод.
— Е, и?
— Защо са чакали толкова дълго време? Това ме притеснява.
— Търсели са хора като вас — казва Марла. Червената й коса закрива наполовина лицето й. Чаршафът я покрива само отчасти.
— Може би. Но има и още нещо.
Филип се надига и сяда с кръстосани крака на дюшека.
— Защо звукът не е станал по-интензивен?
— Откъде знаеш, че не е?
— В доклада има записи на вълните. Няма абсолютно никаква разлика между първия и втория път, когато е звучал.
— Е, и?
— Това означава, че ако говорим за оръжие или за нещо, което се създава или строи… то вече е било създадено по времето, когато са го чули за първи път.
Марла кимва.
— Тогава не отивай.
Лицето на Филип се изкривява по начин, който го прави да изглежда десет години по-млад.
— Да не отивам? Не, не. Виж, не очаквам армията да ни казва… всичко. Никога не го правят. Това е армията.
— Добре — казва Марла. С размазаната очна линия прилича на някого, който се е забавлявал много в Деня на мъртвите[7] сред гаснещата слънчева светлина. — Тогава отиди.
Филип се съгласява. За повечето неща.
— Да. Върви. Върви. Само не бъди… наивен.
Той се надига от леглото.
— Причината за изчакването е… — Филип поглежда замислено нагоре към тавана, — защото са решили да забравят за него. Но после… после звукът е продължил да се появява. Затова са решили да отидат да го потърсят отново. Може би това се е случило.
Марла се усмихва.
— Както и да е. Две седмици в пустинята. Много пари и отново ще бъдете герои.
Тя се шегува само наполовина, но изражението му я притеснява. Той не се усмихва, само кимва — и Марла разбира, че случайно е уцелила истинската причина и мотивация за решението на Филип да отиде в пустинята.
— И причината звукът да не се е променил…
Филип спира по средата на изречението и поглежда навън през прозореца на апартамента на Марла. Под него е Детройт, с оживените улици, препълнени с тийнейджъри в автомобили, бездомни мъже и жени, отпуснати до някоя стена, улични кучета и мъже в костюми, които ги избягват.
— Просто внимавай — казва Марла. Също става от леглото, но не си прави труда да се облича. Излиза от спалнята.
— Трябва да тръгвам — провиква се Филип след нея. Поглежда през стъклото и осъзнава, че очаква да види Лари, Дуейн и Рос долу на улицата. Дали се надява да ги зърне готови за път, с приготвен багаж на рамо?
Усеща самотна вълна на страх да преминава от врата към краката му.
След това се установява някъде вътре в него, без да го напуска.
Марла влиза отново в спалнята с чаша вода. Когато му я подава, Филип забелязва, че все още носи часовника на мениджъра на „Спарклърс".
Казва си, че трябва да намери човека, за да му го върне.
Не мога да отида в Африка. Трябва да върна часовника.
Глупава мисъл, разбира се; просто поредното доказателство, че е уплашен.
— Гледай да не те убият — казва Марла.
— Няма да стане.
— О, нима?
— Това не е моята история. Моята история не свършва така.
— Това е най-наивното нещо, което съм те чувала да казваш. Мислиш ли, че някой наистина вярва, че историята му ще приключи така, както той смята, че ще стане?
Филип отпива от водата.
— Гледай да не те убият — повтаря тя.
— А ти не се обличай — казва й той.
Марла се усмихва.
— Реших, че щом ще бъдеш две седмици без жена, мога да ти дам спомен, който да те държи две седмици.
Тя докосва клавиша за пиано, висящ на гърдите му. Фа. Филип се усмихва половинчато. Струва й се много сериозен. Прекалено.
— Хей! — Марла скръства ръце. — Какво ти става?