Златоглавка
Чешка народна приказка
Живееше някога един крал. Той беше толкова умен, че дори говорът на животните разбираше. Ето как беше го научил. Пристигна при него една старица, донесе му в плетена кошничка риба и рече:
— Заповядай тази риба да я изпържат и я изяж. Тогава ти ще почнеш да разбираш какво си говорят всичките живи твари, които ходят по земята, плуват в морето и летят по въздуха.
Кралят се зарадва, че ще може да знае това, което никой не умее. Той щедро заплати на старицата, повика своя прислужник Иржик и му поръча да приготви рибата за обяд.
— Само гледай, да не си хапнал нито едно парче, защото ще ти отсека главата!
Иржик се учуди на такава забрана.
— Откак съм се родил, такава риба не съм виждал! — помисли си той. — Много прилича на змия. И нима е възможно готвачът да не опита яденето, което готви!
И когато рибата стана готова, Иржик взе едно парче и го изяде. Тогава изведнъж долови тънки гласчета:
— И ние искаме да хапнем от рибата! Дай и на нас едно парченце.
Иржик се озърна. Наоколо нямаше никого, само мухи, които летяха в кухнята. На улицата се разнесе подебел глас:
— Къде отидоха? Къде се дянаха?
По-тънките гласчета отговориха:
— Към воденичаря, на ечмяната нива.
Иржик погледна през прозореца и видя един гъсок да води стадо гъски.
— Аха! — си рече Иржик. — Ето каква е рибата. Сега той вече знаеше каква беше работата.
И като глътна още едно парче, той понесе чинията към кралските покои, като че нищо не се беше случило, и я поднесе на масата.
Подир пладне кралят заповяда на Иржик да оседлае конете и да го придружи на разходката. Кралят яздеше напред, а Иржик — след него. Когато минаваха през зелената ливадка, Иржиковият кон се разигра и почна да говори по конски:
— Охо-о, братче! Толкова ми е леко, че ми се ще да полетя през планината.
— И аз бих литнал — отвърнал кралският кон, — но върху мене е старецът: щом подскоча, той ще се събори и ще си счупи шията.
— Какво от това, нека я счупи — продума първият кон, — наместо стареца ще носиш младия.
Като чу този разговор, Иржик се разсмя от сърце, но тихичко, за да не го усети кралят. Но кралят, които също разбираше какво си говорят конете, погледна Иржика, видя, че и той се смее и попита:
— Ти на какво се смееш?
— Тъй, ваше величество, спомних си нещо и затуй се засмях.
В двореца кралят заповяда на Иржик да му налее стакан вино.
— Но внимавай, ако го прелееш или не долееш, ще платиш с главата си.
Иржик взе каната с виното и захвана да налива. В това време през прозореца влязоха две птички. Едната гонеше другата, която носеше в човката си три златни косъмчета.
— Дай ми ги, дай! — викна гонителката. — Те са мои.
— Не ги давам! Те са мои! Аз ги видях!
— А пък аз ги видях, като паднаха, когато хубавицата разчесваше златните си коси. Дай ми поне двете!
— Няма да ти дам нито едното! Тогава втората птичка догони първата и хвана златните косъмчета. Докато летяха и си отнемаха една от друга находката, едното косъмче падна на пода и звънна. Иржик се огледа… и преля стакана.
— Ти чу какво ти казах! — извика кралят. — Само ако успееш да намериш златокосата девойка и ми я доведеш да ми стане жена — ще те помилвам.
Какво можеше да направи Иржик? За да не си изгуби главата, той тръгна да търси хубавицата, макар че не знаеше къде да я дири.
Оседла си коня и тръгна, където му видят очите. Навлезе в старата гора. Накрай гората видя, че гори един храст. А под храста — мравуняк, и искрите падат право в него. Мравките изплашени тичаха и мъкнеха яйцата си.
— Олеле, помогни ни, Иржик — замолиха се мравките, — защото ще загинем заедно с нашите дечица!
Иржик скочи от коня, отсече храста и изгаси огъня.
— Благодарим — викнаха мравките. — Ако някога ти потрябва нашата помощ, спомни си за нас. Ние ще ти помогнем.
Иржик продължи пътя си през гората. Стигна пред една висока ела. На върха и имаше вранешко гнездо, а долу, на земята, жално писукаха две вранчета.
— Нашите родители отлетяха — рекоха те, — и ние сами трябва да си добиваме прехраната. Ние, бедничките, сме неразумни, още не можем да летим. Помогни ни, Иржик, нахрани ни, защото ще умрем от глад.
Иржик, без да мисли много, скочи от коня, удари го с меча си и остави на вранчетата убития кон.
— Благодарим ти! — весело захванаха да грачат вранчетата. — Ако ти потрябва нашата помощ — спомни си за нас.
По-нататък се наложи на Иржик да върви пешком. Дълго вървя през гората и най-сетне стигна до голямото море. На брега видя двамина рибари, които спореха помежду си за една златна рибка. Бяха я уловили и всеки искаше да си я прибере.