Близките и роднините му и досега са в Газа. Виждала съм ги няколко пъти. Многобройно семейство. Сърдечно, гордо, любопитно, шумно. Наблюдавала съм съпруга си сред неговите роднини и цинично съм се опитвала да открия промяна в характера му, рязко движение, което ще разкрие истинското ядро под лустрото на благоприличието. Но навсякъде и с всички Надир си е все същата нежна душа. Никога не действа импулсивно, по приумица. Обича да осмисля, да разсъждава — негова любима дума. Никога не бърза. Девизът в живота му е: Тихата вода е най-дълбока. Нищо чудно, че двамата с Юнус се разбират толкова.
— Добре ли си? — пита ме той.
Аз кимвам. Да съм сама. Сега искам само това. Да си взема якето и да изляза, да оставя всичко както е, недокоснато, остатъците от закуската в чиниите, трохите по покривката, петната по чашите, парчетата от моето минало.
— Просто ме чака тежък ден.
— Не се притеснявай за нас — казва той. — Ще прибера чудовищата от рождения ден. Не е зле да поостанеш по-дълго насаме с него.
Слушам акцента на мъжа си. Гърлените звуци. Арабския привкус.
— Но аз се страхувам точно от това — да остана по-дълго насаме с Искендер.
Надир долепва длани до бузите ми и ме млясва по устата.
— Всичко ще бъде наред, скъпа.
За стотна от секундата ми се приисква да не е толкова внимателен, толкова грижовен. Надир е човек, който, изправен пред грубост, физическа или словесна, ще избегне сблъсъка на всяка цена. Ако някой му причини зло, както веднъж един колега в университета, ще приеме нещата и дори ще вини себе си. Изведнъж осъзнавам, че, неволно или не, съм се омъжила за пълната противоположност на по-големия си брат.
— Не знам — казвам. — Може би е по-добре да не ходя. Сигурно ще отиде чичо. Или някой от старите му приятели.
Надир вдига вежда. Вижда, че то, огорчението ми, се завръща. Подбира внимателно думите:
— Въпреки това е редно да отидеш и да го видиш. Ако изобщо не се е променил, ако си е същият, не се налага да го търпиш в живота си. Но не е зле да отидеш и да се увериш. — След това той изрича онези четири думи, които цял ден ще кънтят в ушите ми: — Той ти е брат.
— Какво ще кажа на момичетата, докато е тук? Здравейте, милинки, това е по-големият ви вуйчо, когото не сте виждали никога. Защо? Ами защото беше в затвора. Защо? Хмм, защото, как да ви кажа, защото уби вашата…
— Не е нужно да им обясняваш нищо. Засега.
Просълзявам се и когато започвам да говоря отново, гласът ми звучи напрегнато.
— Вие с Юнус все искате всичко да е просто и лесно. А светът е толкова сложен. Всичко е сложно.
Надир издава устни, докато имитира тона ми:
— Остави го света, вземи каквото можеш, докато и ние не сме станали на прах.
Неволно се засмивам.
— Пак ли Хайям?
— Да, Омар Хайям.
Ах, този човек на нежните думи и стиховете, от които ти се сгрява сърцето. Този човек, който е честен, стабилен и праведен, понякога до лековерие, от което мога да полудея. Този човек, според когото честта е свързана не толкова със спалнята, колкото със сърцето на човека. Опитвам да си представя какво вижда в мен, как така все още ме обича. Не намирам отговор, затова прошепвам:
— Отивам да се приготвя.
— Добре, скъпа.
Навремето си мислех, че съм създадена за важни неща, за достойни битки, за идеали, огромни като живота. Мислех, че ще стана писателка и ще защитавам човешките права. Ще пътувам до различни краища на света, за да браня потиснатите и онеправданите. Дж. Б. Оно, прочутата авторка на романи, в които никога никой не се лъже от любовта. Навремето исках стана център на света, после обаче се примирих, че съм един от многото герои в историята, дори не от главните. След като издържах матурата, писах известно време, макар че сега ми е трудно да си спомня. В университета се представях добре, разказите ми бяха белязани с въображение и имаше хора, които вярваха в мен, но нещо се промени необратимо. Бях загубила вяра в себе си. Подобно на цвете, което в цветарницата прелива от живот, а занесено вкъщи, тайнствено вехне, желанието ми да пиша романи посърна веднага щом бях извадена от познатата среда.