— Искаш ли цигара?
Искендер клати глава.
— Отказах ги преди известно време.
— Наистина ли? — взирам се в него с крайчеца на окото. — Е, ако нямаш против, че питам, какво смяташ да правиш сега?
— Бих искал час по-скоро да видя сина си.
Не споменавам, че преди няколко дни Кейти ми се е обаждала по телефона. Установила се е в Брайтън. Омъжена е за ясновидец. Мъж, който чете на ръка и твърди, че вижда бъдещето, макар да се съмнявам, че е предрекъл как прословутото бивше гадже на жена му ще излезе от затвора. Имат три деца. Докато си бъбрехме по телефона, нямаше как да не заподозра, че Кейти още държи на брат ми, може би дори мъничко го обича. Сякаш прочел мислите ми, Искендер пита тихо:
— Как е Кейти?
— Щастливо омъжена.
И да го е заболяло, не го показва.
— Страхотно. Радвам се за нея.
Дали е искрен?
— Много мило, че дойде да ме вземеш — допълва Искендер. — Но няма да остана дълго. Ще намеря къде да живея. Ще си намеря и работа. Има добри самаряни, които помагат на такива като мен. После… — Известно време той мълчи. — После ми се иска да отида да се видя с мама.
След думите се долавя очакване, увиснало във въздуха като парата от мамините бюреци. Сменям скоростта, давам газ и казвам прегракнало:
— Тя почина.
Искендер се извръща и ме гледа неразбиращо.
— Но… но нали Юнус ми каза друго.
— Знам какво ти е казал. Истината. — Избърсвам очите си. — Тя почина преди шест месеца.
— Сама ли?
— Сама.
Не му казвам как се е случило. Ще го направя по-късно.
— Исках… исках да й ц-ц-целуна ръка — казва Искендер и аз долавям леко пелтечене, което ту се появява, ту изчезва — Надявах се да се съгласи да се видим.
— Сигурна съм, че е щяла да се съгласи — отвръщам, защото истината е такава. — Пазя писмата й. Ще прочетеш някои, ще видиш, че все питаше за теб.
Искендер свежда глава и се вторачва в китките си, сякаш още са с белезници. Обръща се към прозореца и въздиша, а от дъха му по стъклото остава пара. Смъква го, подава навън глава и си поема дълбоко въздух. После вади от джоба си лист хартия и го пуска като хвърчило без връв.
— И още нещо — казвам, след като Искендер вдига отново прозореца. — Надир Мъжът ми, той не знае.
— В смисъл?
— Само ние с Юнус. И ти, разбира се. Никой друг от семейството не разбра, че мама е жива, и не бива да научава.
Такъв обет си дадохме двамата с Юнус. След като осъзнахме, че всички мислят леля Джамила за мама, се зарекохме над Корана да не разкриваме истината на никого. Нито на татко. Нито на чичо Тарик. Нито на вуйна Мерал. Нито на Елиас. Дори на съпрузите си, след като аз се омъжа, а той се ожени. Заклехме се само ние двамата да бъдем посветени в тайната.
— Защо тогава казахте на мен?
— Поиска го Юнус, не аз. Смяташе, че е време да узнаеш. Надяваше се двамата да се срещнете, да се помирите. Предполагам, че е искал да се подготвиш.
Минаваме през потънало в унес село, без да срещнем жива душа. Вече се свечерява и светът изглежда съвършен и доволен. На един червен светофар Искендер се извръща към и ме поглежда в очите.
— Живееш с прекалено много тайни, сестро.
— И понеже стана дума — отвръщам и отварям жабката. — Извади, ако обичаш, това там.
Той взима бавно предмета, който му соча: книга. За Аляска.
— Разполагаш с час и половина да научиш всичко, което може да се знае за Аляска. Казах на дъщерите си, че през цялото това време си работил там.
С тъжна усмивка Искендер започва да преглежда книгата. Покрити със сняг планини, мечки гризли, сьомга, която подскача в студената чиста вода. Изведнъж мястото не изглежда чак толкова лошо. Изобщо не изглежда лошо. Аляска.
Сън в съня
Село на река Ефрат, май 1991 година
Тя отвори раклата, извади молитвеното килимче и застинала, заслуша звуците в долината. Още едно от нещата, присъщи на живота тук. Духаше ли на север, вятърът донасяше призивите за молитва от джамията далече долу в селото, но сменеше ли посоката си, тя вече не знаеше колко е часът. Часовникът, който беше донесла от Лондон, вече не работеше и чакаше в ъгъла като старо съсухрено лице, прекалено уморено, за да говори. Но тя трябваше да знае колко е часът, за да започне молитвата — по пет пъти на ден, защото имаше да разказва много на Бога.
Може би възрастта бе виновна за това, че е станала по-наблюдателна, макар че съвсем не беше стара, едва в средата на четирийсетте. А може би се дължеше просто на това, че в живота й имаше прекалено много призраци, прекалено много мъка. Всеки ден молеше Бога да помогне на близначката и да намери покой в Рая, защото Джамила със сигурност беше отишла там. Някъде в молитвата включваше и Хедийе, майката сестра, която помнеше не като алена подпухнала пихтия, увиснала от тавана, а като весело младо момиче, каквото навремето беше. Молеше се и за съпруга си и размишляваше какво са могли и не са могли да си дадат един на друг. Сетне се молеше за родителите си, отдавна покойници, и ако й бяха останали сили, и за тримата столетници в селото, които наскоро си бяха отишли един подир друг.