Единственото зрънце истина, което тя изпусна, бе за пиенето на баща й.
— Виж ти! — каза Адем. — Значи твоят старец е бил същият като моя, а? Баба почина от черен дроб.
Точно тогава Роксана усети присвиване в стомаха, сякаш се е препънала в невидимо препятствие, усети как я пронизват угризения. Не искаше да научава тъжната история на този човек. Не искаше да научава ничия тъжна история. Единственото, което искаше, бе да съчинява свои собствени истории и да се утешава с мисълта, че те не са и никога няма да бъдат истински.
Можеше да го отреже — да му каже да стои далеч от нея. Сигурно щеше да нарани чувствата му, но така беше по-добре за него… и за семейството му. Може би тогава щеше да остане верен на жена си, макар че Роксана се съмняваше. Тръгнеха ли по места като това тук, започнеха ли да си фантазират за романтичните приключения, които животът им отказваше, мъжете като него се връщаха при семействата си само ако изживееха нещо наистина катастрофално.
Роксана предполагаше, че Адем не разполага с пари, за да си позволи компанията й за дълго. Но я вълнуваше не мисълта да го издои или да го види увлечен по нея, а това, че в неговите очи тя бе истинска героиня. Изживяваше го за пръв път. Навремето бе смятала живота си за скучен и мрачен, все едно четеш една и съща книга отново и отново. Искаше й се да открие нови сюжетни линии, да разпери крилете си и го беше правила, макар и на солена цена. Мъжете бяха хлътвали по нея, бяха я обожавали, бяха й се наслаждавали и я бяха използвали. Но никога досега не се бе случвало да е главната героиня в живота на някого.
Докато стоеше там и гледаше публиката, която след малко щеше да гледа нея, тя знаеше, че Елена — момичето, което била навремето във Видин, ще отпрати Адем да си върви, за негово добро, да се маха от тази дупка, докато жената, прославила се като Роксана, ще направи точно обратното, ще се вкопчи още по-здраво в него.
— Лошо момиче — прошепна на себе си, поклати глава и дръпна завесата.
Тържествен обет
Лондон, октомври 1977 година
Юнус бе единственото дете от семейство Топрак, което бе родено в Англия. Говореше отлично английски, с турския се запъваше, а кюрдски не знаеше. Беше със златисто-кестенява коса, накъдрена в краищата, няколко лунички по бузите и щръкнали уши, които му придаваха хлапашки чар. Главата му бе донякъде несъразмерна спрямо тялото, големичка за неговата възраст — от твърде много мислене, твърдеше майка му. Очите му меняха цвета си в зависимост от дрехите и настроението — зелени ту като мъх, ту като мирта. Беше кръстен на пророк Йона10 — пророка беглец. Човекът, който, щом научил, че го пращат да съобщи на хората истини, каквито те не били готови да чуят, се отправил към планината с надеждата да се отърве от задачата, възложена му от Бога. Човекът, който накрая бил погълнат от кит и трябвало да изтърпи, сам и разкаян, три тъмни дни и три тъмни нощи в корема му.
Седемгодишният Юнус обичаше да слуша този разказ и лицето му грейваше от любопитство, когато си представяше стомаха на рибата: тъмен, дълбок и влажен. Историята му беше интересна и по друга причина: точно като пророка, и Юнус проявяваше склонност да бяга. Бягаше от училище, ако не му харесваше, бягаше и от семейството си, ако не му изнасяше вкъщи. Усетеше ли и най-леката скука, скачаше на крака, готов отново да хукне нанякъде. Въпреки неуморните усилия на Пембе, Юнус прекарваше навън много време и вече бе опознал страничните улички и пресечки в Хакни толкова добре, че можеше да упътва и таксиметровите шофьори.
Пембе повтаряше, че не проумява как така децата й са толкова различни едно от друго, а Юнус наистина беше различен. Беше затворен. Мислител. Мечтател. Отшелник, който живееше в своя си въображаема пещера, откриваше богатства в най-обикновени неща, компания в самотата, красота навсякъде. Искендер и Есма се сърдеха на другите и заформяха скандал всеки по свой си начин, при свои си обстоятелства, Юнус не мразеше никого и принадлежеше само на себе си. Макар всички в семейството да се усещаха като аутсайдери по различни причини, Юнус явно се чувстваше най-добре в своята кожа. Когато се затвореше във вътрешния си свят, изпитваше такава пълнота, че не се нуждаеше от нищо. Можеше да живее и в корем на риба и това изобщо да не му пречи.