Пембе смяташе, че е така, защото не е получил достатъчно нито от утробата, нито от млякото й. От трите и деца само Юнус се бе родил недоносен и понеже беше отказал да суче, се бе наложило да го хранят изкуствено.
— Виждате ли сега резултата? Той стана отчужден, недосегаем — оплакваше се тя.
Искендер мечтаеше да владее света, Есма — да го промени завинаги, а Юнус — да го разбере. Нищо повече.
В ранната есен на 1977 година именно Юнус забеляза пръв, че с майка му става нещо. Тя изглеждаше отчуждена, погълната от мисли. Няколко пъти беше забравила да му даде джобни. И го хранеше по-малко, не го тъпчеше постоянно, което за Юнус бе знак, че определено се случва нещо. Пембе никога не би забравила да го нахрани, дори да настъпеше Апокалипсисът, тя щеше да се постарае да го изпрати на небето с пълен стомах.
Не че той се притесняваше за себе си — винаги мислеше най-напред за другите. Пък и беше намерил начин да си набавя пари. Повече, отколкото му даваше Пембе.
На Муленс Роуд, няколко улици северозападно от училището му, имаше къща. Голяма викторианска сграда, самотна, изоставена и, ако се вярва на местните хора, обитавана от духове. Беше с отвесен покрив, веранда, която обикаляше и четирите страни, и островърхи сводести прозорци. Юнус я беше открил в един от безбройните си опознавателни походи из квартала. Там незаконно се беше заселила група младежи. Пънкари, анархисти, нихилисти, природозащитници, пацифисти, отритнати от обществото и други странни птици с различни възгледи или без никакви идеи. Бяха пъстра сбирщина, най-вече в оттенъците на червеното и черното. Никой в семейство Топрак не знаеше кога Юнус се е запознал със скуотърите11, но те го обичаха — уж беше малък, а бе толкова мъдър. Когато бяха уморени или просто ги мързеше, го пращаха да купува едно-друго. Хляб, сирене, мляко, шунка, шоколадчета, пакетиран тютюн, хартия за цигари… Юнус знаеше къде кое е най-евтино.
Понякога го молеха и да им носи пакети от кисел на вид азиатец, който живееше в зле осветена сграда на десет минути път с колелото — задача, от която Юнус тайно се страхуваше, макар че мъжът му даваше бакшиш и не питаше нищо. В дома му се носеше неприятна воня — на разложено и на болест. Изоставената къща също вонеше — понякога дори повече. Но под тежката миризма, обвила всички и всичко, се долавяха и други ухания: на цветя, подправки и листа — живот в преход.
Вътре в къщата имаше вито дървено стълбище чак до третия етаж, толкова стръмно и прогнило, че се клатеше всеки път, когато някой се качваше или слизаше. Стените на първите две нива бяха съборени и на всеки от етажите се бе отворило широко пространство, използвано за голяма спалня — дори ваните бяха превърнати в легла. На третия етаж беше така наречената агора. Незаконно нанеслите се в къщата се събираха редовно тук, точно както древните гърци по полисите и обсъждаха, гласуваха и скрепяваха решенията на комуната.
Почти цялата покъщнина беше запазена за агората: лампи, отмъкнати от магазини към благотворителни организации, кресла и столове, от които нямаше и два еднакви, канапета, целите прогорени с цигари. Имаше и алеи персийски килим на шарки. Никой не знаеше откъде се е взел. Малко протрит тук-там, но още в добър вид, вероятно най-ценното нещо в цялата къща. Накъдето и да се обърнеше човек, на високи като кули купчини бяха струпани книги, списания и фенски издания, плюс най-различни чаши за кафе и вино, бисквити, които отдавна не ставаха за ядене, хармоники и счупен касетофон, който никои не се опитваше да поправи… Всичко принадлежеше на всички и никой не притежаваше нищо.
От седмица на седмица броят на жителите се менеше. Юнус го установи при второто си посещение, когато видя нови лица и научи, че някои от хората, с които се е запознал, са се изнесли.
— Това тук е нещо като плаващ дом — обясни някакъв замаян от тревата мъж и се ухили. — Нашият кораб, с който плаваме към Голямата Неизвестност. По пътя някои пътници слизат, а други се мятат на борда.
Косата му беше боядисана в морковен цвят и бе намазана с гел — да стърчи така, че да прилича на пламъци. Главата му сякаш гореше.
— Да, Ноевият ковчег — вметна млада ирландка с леко дръпнати очи, черна като въглен коса и лъчезарна усмивка. Тя се извърна с лице към момчето и се представи: — Здравей, аз съм…
Но Юнус така и не чу името й. Нито тогава, нито по-късно. Беше се вторачил в халката на устната й, в пиърсинга по веждите й и татуировките по ръцете, раменете и горната част на гърдите й. Забелязала изумлението му, ирландката го повика да се приближи и му показа всички видими татуировки по тялото си — точно както колекционер, който развежда свой гост из сбирката си с произведения на изкуството.
11
Скуотърите са представители на антисобственическа субкултура, чието проявление е незаконното заемане на изоставени или незаселени сгради — Б.р.