— Какво си спомняш?
— Мрак — подчерта Аберкам и тя отново зърна искри в очите му. — Като се връщам във времето, си мисля: как сме успели да издържим, как сме понасяли да креем долу? Въздухът в забоите беше почернял от прах. Катранен въздух. Фенерите не осветяваха и пет крачки пред теб. На повечето места газехме вода до колене. В една от шахтите въглищните пластове се бяха подпалили и горяха, тъй че навсякъде се разнасяше дим. Но работата продължаваше, защото отпред чакаха още залежи. Носехме маски и филтри, обаче те не ни помагаха кой знае колко. Винаги съм имал хрипове, както тези сега. Не е само от бронхопневмонията. Някогашният пушек си казва думата. Всички мъже умираха от белодробни заболявания. Без изключение. На четирийсет-четирийсет и пет години те си отиваха. Босовете даваха на семействата им пари, когато опънат петалата. Нещо като компенсация. Някои миньори смятаха, че е изгодно да се умре.
— И ти успя да се измъкнеш от ада?
— Благодарение на майка ми. Тя беше дъщеря на селския вожд и ме учеше. Научи ме какво е Бог, свобода, равенство.
Явно произнася тия изречения не за първи път, помисли си Йос. Изглежда, че се бяха превърнали в редовния му отговор, в типичния му мит.
— Да, но как? Обясни.
Кратко мълчание.
— Четеше ми Аркамие — отвърна той. — Понякога ми казваше: „Ти и брат ти сте деца, родени от Бога, вие сте избрани от него, негови слуги, негови воини. Великият Камие е дошъл заедно с нас от Стария свят и днес е тук, живее между хората.“ Пък и имената ни са такива — Аберкам, Божия език; Домеркам, Божията ръка, — за да говорим истината и да се борим за свободата си.
— А какво стана с твоя брат?
— Убиха го край Надами — въздъхна болният. Двамата отново замълчаха.
Надами бе първото голямо огнище на въстанието, което в крайна сметка доведе до освобождението на Яйоуе. Там робите от плантациите и градските крепостни дръзнаха да застанат рамо до рамо срещу колонизаторите. Ако се бяха обединили в обща борба против чуждите корпорации, те сигурно щяха да отхвърлят оковите си много по-рано. Да, ама движението се разкъсваше постоянно от местни вражди, старейшините си оспорваха властта в новоосвободените територии и влизаха в съглашения с босовете, дано утвърдят своите придобивки. Трябваше да се изтърпят трийсет години война и разруха, преди далеч по-малобройните уерелианци да бъдат окончателно победени и изгонени от планетата. После жителите на Яйоуе бяха оставени на спокойствие, та да се обърнат… едни срещу други.
— Домеркам е имал късмет — каза Йос и погледна към вожда, питайки се дали ще приеме това предизвикателство.
Неговото едро тъмнокожо лице лъщеше по-меко под светлината на огъня. Посивялата му остра коса се бе измъкнала от плитката, която тя върза снощи (инак му падаше в очите), и сега се спускаше на воля около бузите. Грамадният мъж натърти провлечено:
— Той беше по-малък от мен. Като Енар на бойното поле на петте армии.
„О, ами ти тогава ще си самият Бог Камие може би?“ — каза си Йос потресена, възмутена, скептична. Що за егоцентризъм! Но в думите му съзря и друг намек. Енар бе поискал да убие по-големия си брат, за да не му позволи да стане владетел на мирозданието. Камие му беше отвърнал, че така всъщност държи собствената си смърт; че няма господство, нито свобода в тленния живот, а само в отказа от живота, от пристрастие, от желания. Оня пуснал меча, отишъл насред пустинята и се отдал на мълчание. Последните му слова били: „Братко, ти и аз сме едно.“ Бог вдигнал неговото оръжие. Мечтаел да се пребори с армиите на разрухата, съзнавайки, че победа в нашия свят е невъзможна…
Кой бе този огромен човек? Този болен старик, това малко момче от мрачните подземия на мините, този тиранин, крадец и измамник, който си въобразяваше, че може да говори от името на Бога?
— Много се разприказвахме — вметна Йос, макар че никой от тях не пророни дума цели пет минути.
Тя му наля чаша чай и махна емайлирания чайник от огъня, където го държеше да ври, за да овлажнява въздуха. Взе си шала. Той я наблюдаваше с все същото смирено, едва ли не притеснено изражение на лицето.
— Стремях се към свобода — каза. — За всички ни.
Хич не я бе грижа какво си е внушил Аберкам.