Тълпи от бивши привърженици се обърнаха срещу него и нападнаха старата сграда на Селскостопанската плантаторска корпорация, която той си бе присвоил. Сили от Хейн се присъединиха към останалите му близки съпартийци, за да го защитят и въдворят ред в столицата. След продължителни кървави стълкновения, след като стотици невинни бяха убити, а още хиляди се изселиха и разпиляха по целия континент, Аберкам най-сетне вдигна бяло знаме. Екумените подкрепиха служебното правителство, обявило амнистия. Под охрана той мина из разбитите от бомби улици и напусна града. Хората го изпратиха с тежък взор. Хората, които му бяха вярвали, бяха го почитали или пък мразили, сега гледаха как си отива в пълно мълчание, сподирян от звездните гости, дето се бе опитвал да прогони от техния свят.
Тя прочете за случилото се във вестника. По онова време караше в мочурищата вече година. „Хак му е“ — помисли си по този повод и забрави. Дали споменатите Екумени бяха ценни съюзници или нови предрешени господари, Йос не знаеше, ала обичаше да става свидетел при свалянето на който и да било водач. Босовете на Уерел и местните величия, тия надути и гръмки демагози — всички те заслужаваха да паднат в калта, та да разберат какво е. Доста им бе сърбала попарата в живота си.
След няколко месеца се заговори, че Аберкам ще дойде в тресавището като отшелник, за спасението на душата си. Остана изненадана и дори донякъде се укори, че бе сметнала приказките му за куха реторика. Ами ако наистина е религиозен човек? Въпреки онези оргии, кражби, властолюбие, убийства? Не! Щом е загубил поста и парите, днес явно ще демонстрира бедност и благочестие. Хм, същинско безсрамие! Тя сама се учуди на горчивото си възмущение. Първия път, когато го видя, й се прищя да плюе върху огромните му дебелопръсти крака, обути в сандали. Ето единственото, което зърна от него; отказа да вдигне поглед към лицето му.
По-късно, през някаква зимна нощ сред тресавището, в леденостудената вихрушка, го чу да вие. Тикули и Губу наостриха уши, обаче не се уплашиха от кошмарния вой. Това я накара след миг да разпознае, че е човешки глас — мъж, който крещеше с всички сили. Дали не бе пиян? Или луд? Той така стенеше и се молеше, че Йос се изправи и реши въпреки страха си да разбере какво става. Но вождът не викаше за помощ от хората. „Господи, Боже мой, Камие!“ — проплакваше и когато хвърли око през вратата, тя го мярна на пътеката посред мочурите, напомнящ сянка върху фона на нощното облачно небе. Крачеше, скубеше коси и виеше като животно, като душа, която се гърчи от болка.
После престана да го съди. Бяха равни. Щом го видя следващия път, жената надникна в лицето му и го заприказва, с което го принуди да й отговаря.
Ала те не се срещаха често; той наистина живееше в уединение. Никой не наминаваше да го навести. Хората от селото често правеха нещо за духовното си спасение, давайки й жито и други останали им продукти, а понякога на празници — топла гозба, приготвена специално за нея. Но не бе забелязала да носят каквото и да е в дома на Аберкам. Може и да са му предлагали, обаче човекът е бил твърде горд, за да приеме.
Тя разкопаваше лехата с жалката си мотика с къса дръжка, подарък от Ем Дайуи, и все си мислеше как грамадният Аберкам кашля. Сафнан едва не умря от бронхопневмония на четири годинки. Тогава Йос бе слушала седмици наред тези ужасни звуци. Дали пък вождът не се беше запътил оня ден към селото да търси лекарство? И стигнал ли е дотам, или се е върнал?
Тя си сложи шал, понеже вятърът доста се бе усилил. Есента минаваше. Излезе на пътеката сред тресавището и свърна вдясно.
Домът му беше дъсчен — наколно жилище, построено върху три дънера сред торфените води. Подобни къщи бяха особено стари, отпреди двеста и повече години, когато в долината е имало дървета. Навремето това е била фермерска собственост, много по-голяма от нейната скромна колиба. Сградата бе разкривена и унила, покривът й плачеше за ремонт, някои прозорци зееха разкъртени, а талпите на верандата поддаваха, докато стъпваше връз тях. Йос го извика по име, сетне още веднъж, по-високо. Вятърът свиреше в тръстиките. Похлопа и изчака, след което блъсна вратата. Вътре беше тъмно. Озова се сякаш във вестибюл. Чу го да си говори оттатък. „Никога нищо докрай, до целта, все наполовина“ — долетя гърленият му, дрезгав глас. После се задави от кашлица. Тя отвори друга врата; мина известно време, та очите й да свикнат с мрака, преди да разбере къде е попаднала. Бе в някогашната гостна стая на дома. Прозорците бяха със спуснати кепенци, огънят — угаснал. Различи шкаф, маса, канапе, а леглото се намираше близо до камината. Омотаните завивки се бяха свлекли върху пода и Аберкам лежеше гол на кревата, като се гърчеше и бълнуваше в треска.