— О, Боже! — промълви Йос. Тези огромни, космати, мазни гърди и корем, тия яки ръце с пръсти, които търсеха да се вкопчат в нещо — как да се приближи до него?
Все пак успя. Скоро преодоля своята плахост и предпазливост, намерила го отслабнал от болестта. Когато той дойде на себе си, прие покорно нарежданията й. Тя натрупа отгоре му всички налични одеяла и някаква рогозка от стаята на втория етаж. Разпали огъня, колкото се можеше по-силно, и само след няколко часа вождът започна обилно да се поти. Миризливата пот се лееше от кожата му, докато завивките и матракът целите се просмукаха от нея.
— Ти си човек без мярка! — ругаеше го гостенката посред нощ.
После грубо го блъскаше и дърпаше, оставяйки го да се клатушка на старото, разхлопано легло, завит в рогозката, за да изсуши чаршафите и одеялата пред камината. Той трепереше и кашляше, а тя запари билките, които бе донесла. Заедно изпиха по един горещ чай. Мъжът изведнъж задряма и спа като мъртъв. Дори пристъпът, от който се разтърсваше, не можа да го събуди. И нея внезапно я обори сън. Щом отвори очи, видя, че лежи на голите камъни пред огъня. Пламъците гаснеха, през решетките на прозорците проникваше светлината на деня.
Аберкам се очертаваше досущ като канара под рогозката — чак тогава Йос забеляза, че е мръсна. Дишаше с хрипове, но дълбоко и равномерно. Тя малко по малко се надигна, макар че тялото я болеше, и стъкна торф да се стопли. Направи отново чай, отиде да провери какво има в долапа на кухнята. Бе пълен с всичко необходимо. Явно вождът си поръчваше продукти от Вайо, най-близкия голям град. Жената си приготви хубава закуска. Когато Аберкам се свести, му поднесе още билково питие. Треската беше пресечена. Сега е опасна водата, събрала се евентуално в дробовете. Предупредили я бяха по въпроса, докато боледуваше Сафнан, а този тука все пак бе шейсетгодишен мъж. Престане ли да буха, това е лош признак. Намести го леко попривдигнат на кревата.
— Кашляй — каза му.
— Ох, боли — изръмжа той.
— Налага се — кимна Йос и Аберкам подзе: упчхиха-упчхиха.
— Още! — нареди тя и той се напъна. Цялото му тяло се разтресе в шумен пристъп.
— О’кей — усмихна се гостенката. — А сега спи.
И вождът наистина заспа.
Тикули и Губу ще прегладнеят! Побягна към къщи, нахрани животните, погали ги, смени си долните дрехи и седна пред своята камина за половин час, заслушана в мъркането на котарака.
Вечерта подсуши леглото му и пак го настани под завивките. Остана през дългата нощ, но на сутринта си тръгна, като му обеща:
— Ще дойда отново.
Той нищо не отвърна, все още много болен, безразличен към всичко.
На следващия ден явно беше по-добре: дереше се пронизително, с храчки, което бе обнадеждаващ признак. Тя отлично си спомняше, че Сафнан започна да кашля така. От време на време Аберкам идваше в съзнание и когато му донесе бутилката, която бе пригодила да служи за гърне, се обърна на другата страна, за да пикае. Свенливост, хубава черта у един вожд, помисли Йос. Почувства се доволна от него и от себе си. Беше полезна с нещо.
— Тази нощ ще си ходя у дома; гледай одеялата да не се изхлузят на пода. Ще се видим утре — подхвърли му тя, изпълнена със самонадеяност и непреклонност.
Ето че се прибра вкъщи в безоблачната, студена вечер. Тикули се бе свил на кълбо в някакъв ъгъл — там никога не го бе заварвала да спи. Отказа да яде и се сгуши пак в кьошето, щом жената се опита да го вдигне, да го погали и сложи на леглото. Не ме закачай, сякаш й прошепна той. После отмести взор от нея и забоде своя сух, черен, остър нос в гънката на предния си крак. Остави ме, търпеливо й внушаваше лисичарят, остави ме спокойно да умра, понеже правя тъкмо това.