Тя заспа, защото изведнъж се усети твърде изтощена. Губу прекара цялата нощ навън, сред блатата. На сутринта Тикули се държеше по същия начин, свит на пода, където неговата стопанка не беше го виждала да почива преди, и чакаше.
— Трябва да изляза — обясни му Йос. — Скоро ще си дойда, много скоро. Имай мъничко кураж, приятелю.
Той изобщо не реагира, загледан встрани със замъглените си кехлибарени очи. Явно очакваше нещо друго, не нея.
Тя пое през мочурите, с пресъхнал поглед, ядосана, никому ненужна. Завари Аберкам в предишното състояние. Донесе му да хапне пшеничена каша, погрижи се за него и каза меко:
— Не мога да остана повече. Кучето ми се е разболяло. Ще се връщам у дома.
— Кучето — повтори огромният мъж с гръмкия си баритон.
— Лисичар. Моята дъщеря ми го подари отдавна.
Защо трябва да му дава обяснения, да се извинява? Тръгна си. Щом се прибра, намери Тикули на старото място. Позакърпи някои дрехи, сготви нещичко, което предполагаше, че вождът ще яде, и се опита да почете книгата за Екумените… за онзи свят, където не е имало война, цари вечна зима и всички хора са равноправни. Късно следобед си каза, че е време да навести Аберкам, и тъкмо се канеше да става, когато горкият Тикули също се изправи. С последни сили се примъкна до нея. Тя седна обратно и се наведе да го вземе на скута си, обаче той заби муцуна в дланта й, въздъхна и легна долу, облегнал глава върху лапите си. После предаде Богу дух.
Както седеше, Йос заплака на глас. Не плака дълго. Пипнешком хвана градинската лопата и излезе. Изкопа гроб близо до каменното огнище в едно добре огряно кътче. Върна се, вдигна лисичаря на ръце и тогава я поби тръпка на ужас: „Та той не е мъртъв!“ Мъртъв беше, но още неизстинал; гъстата рижа козина задържаше топлината на тялото му. Тя го зави в синия си шал, за да го пренесе до ямата, усещайки през кърпата лекото вкочаняване на трупа. Това я подсети за дървена статуя. Запълни гроба и сложи отгоре объл камък, паднал от огнището. Не можа да каже нито дума, ала в съзнанието й изплува представата как Тикули тича, целият озарен в слънчева светлина, и тази представа напомняше сякаш молитва.
Остави храна за Губу на верандата, защото котаракът не се бе прибирал доста време, и отново пое по пътя през мочурището. Беше тиха, облачна вечер. Тръстиките бяха посивели, вировете хвърляха оловни отблясъци.
Аберкам се бе надигнал в леглото, значително по-свеж, може би имаше лека треска — всъщност нищо сериозно. Изглеждаше огладнял, което й се стори знак. Когато му даде подноса, той я попита:
— Как е кучето, оправи ли се?
— Не — тя се извърна настрани, едва след минута успя да промълви: — Умря.
— Ех, заминало е при Господа — каза вождът със своя дрезгав глас и Йос пак мярна Тикули сред ярко сияние, в нечие присъствие, топло като слънчева светлина.
— Да — рече тя. — Благодаря.
Устните й потрепериха, а гърлото й се сви. Пред нейните очи възникнаха шарките на оня шал — лазурни листа, отпечатани върху фона на по-тъмно синьо. Побърза да си намери някаква работа. После отиде да нагледа огъня и седна до него. Чувстваше се много уморена.
— Преди Бог Камие да се хване за оръжието, той бил пастир — подзе Аберкам. — Наричали го Господаря на зверовете и Пастира на елените, защото влезел ли в гората, еленовите стада го наобикаляли; сред тях приближавали и лъвове, без да му сторят нищо. Тогава никой от никого не се плашел…
Мъжът говореше така тихо, че мина известно време, преди тя да разбере, че цитира пасажи от Аркамие.
Йос сложи нова буца торф в огнището и пак се отпусна на стола.
— Разкажи ми за родното си място, вожде — обърна се към болния.
— Роден съм в плантацията Геба.
— Източната плантация ли?
Той кимна.
— И как беше там?
Жълтеникавият огън тлееше, цедейки смъдящ дим. Природата бе невероятно смълчана. Когато дойде за пръв път тук от града, тя дълго се будеше нощем от тишината.
— Какъв бе вашият живот? — уточни въпроса си почти шепнешком Йос. Както при повечето хора от тази раса, тъмният ирис изпълваше целите му очи, но щом вдигна поглед, гостенката зърна проблясък в него.
— Преди половин век — започна той — живеехме в лагер сред захарните тръстики. Някои от нас сечаха, други се трудеха в преработвателното производство. Предимно жени и деца. Мъжете и момчетата, навършили девет-десет години, се бъхтеха в мините. Отделни момичета също — трябваше да са дребни, за да се проврат в шахтите, където не можеха да стигнат възрастните. Аз бях едър. Изпратиха ме да си вадя хляба под земята, когато станах на осем години.