— Ас анаси — заповяда Кел. Усети искрица сила. Не последва обаче нищо.
Витари вкопчи свободната си ръка в гърлото му.
— Наистина ли очакваше да проработи? — изсумтя магията във формата на Кел, но в гласа ѝ се долавяше по-особено напрежение. Страх.
Можеше да проработи.
Щеше да проработи.
Налагаше се.
Само че магията на антари е вид устен договор. Кел никога не бе успявал да я призове само с мисъл, а тук, в главата му, всичко беше мисъл. Трябваше да произнесе думата. Съсредоточи се, пресегна се със слабеещите си сетива, докато успя да усети тялото си — не както беше тук в илюзията, в този свят в ума му, а в действителност, проснато върху хапещостудените плочи в съсипания двор, с приведената над него Лайла. Над него. Вкопчи се в този студ, съсредоточи се върху това как попива в гърба му. Пребори се да усети пръстите си, неистово впити в камъка. Съсредоточи се върху скованата си от болката уста и я застави да се отвори. Застави устните си да се разделят.
Да оформят думи.
— Ас ан…
Сърцето му прескочи, защото Витари го стисна още по-силно.
— Не! — изръмжа магията, страхът ѝ придаваше дързост и превръщаше нетърпението ѝ в гняв. Но Кел разбра причината за страха ѝ. Витари не беше просто заклинание. Беше източника на цялата сила на камъка. Размагъосаше ли го, щеше да размагьоса и самия талисман. И всичко да приключи.
Кел се пребори да се задържи в тялото си. В себе си. Да вдиша въздух в дробовете си и да го изкара през устата.
— Ас анас… — успя да изрече, преди Витари да прехвърли хватката си от сърцето към дробовете и да изцеди въздуха от тях.
— Не можеш да го сториш — съпротивляваше се магията отчаяно. — Единствено аз крепя брат ти жив!
Кел се поколеба. Не знаеше дали е вярно и дали връзката, която бе установил с брат си, може да бъде разрушена. Но беше сигурен, че Рай никога няма да му прости, а дори и това губеше значение, освен ако и двамата не оцелеят.
Младият антари призова последните си капки сила и се съсредоточи не да попречи на Витари да изцеди живота му, а върху гласа на Лайла и студената земя, върху измъчените си пръсти и окървавените си устни, които произнасяха думите.
— Ас анаси.
VI
В Червения Лондон заваляха трупове.
Мъже и жени — целунати или похитени, примамени или принудени, допуснали магията в себе си или позволили да ги завземе насилствено — до един рухнаха, щом черният пламък в тях задимя и изгасна, размагьосан.
Магията оставяше навсякъде диря от тела подире си.
Хората се олюляваха и рухваха, както вървяха по улиците. Изгорели докрай, някои се разпадаха на прах, други се превръщаха в черупки — кухи отвътре, и само най-големите късметлии падаха, задъхани и отслабнали, но още живи.
В двореца магията, облечена като Джен, тъкмо стигна до кралските покои и стисна бравата с овъглена ръка, и тъмнината умря и го отнесе със себе си.
А в светилището, далеч от стените на двореца, на голия нар в озарената от свещта стая, принцът на Червения Лондон потръпна и застина.
XIV
Последната врата
I
Кел отвори очи и видя звезди.
Носеха се високо над стените на замъка — искрици бледа светлина в далечината.
Камъкът се търколи от пръстите му и тупна на земята с глух звук. В него вече нямаше живот — нито звън, нито мощ, нито потенциал. Беше просто парче камък.
Лайла говореше и, за разнообразие, не беше гневна — или поне не колкото обикновено — но Кел не я чуваше, тътенът на сърцето му я заглушаваше. Вдигна трепереща ръка към яката на ризата си. Всъщност не искаше да вижда нищо. Не искаше да знае. Ала въпреки всичко задърпа яката и погледна към кожата над сърцето си — мястото, където печатът бе обвързал живота на Рай с неговия.
Черните щрихи на магията бяха изчезнали.
Но не и знакът. Самият печат бе все още непокътнат. Следователно не е бил скрепен само от витари. Бил е скрепен от самия него.
Кел изхлипа облекчено.
И най-сетне светът около него се проясни. Студените плочи на двора, трупът на Атос, отломките от Астрид, Лайла. За миг ръцете ѝ продължиха да стоят на раменете му, после прегръдката ѝ тутакси прекъсна, преди той да успее да се наслади на присъствието ѝ.
— Липсвах ли ти? — прошепна Кел с измъчен глас.
— Естествено — отвърна тя със зачервени очи. Подритна талисмана с ботуша си. Попита: — Мъртъв ли е?
Антари вдигна камъка и усети единствено тежестта му.
— Не можеш да убиеш магията — той се изправи бавно на крака. — В състояние си само да я размагьосаш. Но вече я няма.