От онази нощ бяха минали три дни и всички следи от хаоса бяха изчезнали. Терасата — ремонтирана, кръвта — измита от орнаментирания паркет, мебелите и тъканите — възстановени.
Сега Рай лежеше в леглото си, подпрян на възглавници. Под очите му имаше кръгове, но изглеждаше по-скоро уморен, отколкото болен, а това беше напредък. Лечителите го бяха оправили, колкото им беше по силите (бяха оправили и Кел, дори и Лайла), но принцът не оздравяваше така бързо, както би следвало. Кел знаеше защо, разбира се. Рай не беше просто ранен, както гласеше официалната версия. Бе умирал.
Двама слуги стояха до масичката край леглото, а в креслото до вратата седеше гвардеец. И тримата не откъснаха поглед от Кел след влизането му. Причината за лошото настроение на Рай донякъде се дължеше на отсъствието на Париш и Джен. Откриха и двамата мъртви: единият посечен с меч, другият — жертва на върлувалата из града черна треска, както бързо я нарекоха. Този факт тежеше на Рай почти колкото раните му.
Докато Кел се приближаваше към леглото на принца, прислугата и гвардеецът го следяха с неотслабваща подозрителност.
— Не ме пускат да стана, копелета такива — изсумтя Рай и ги изгледа мръснишки. Изръмжа им: — Щом не мога да излизам, тогава вие бъдете така мили да се махнете, ясно? — Загубата на тегло и вината, в съчетание с болката от раната и принудителното лечение, бяха влошили силно настроението на принца. Когато слугите се изправиха, допълни: — И ако обичате, стойте на стража отвън. Така ще се почувствам още повече затворник, отколкото съм в момента.
Тримата излязоха. Рай въздъхна и се отпусна на възглавниците.
— Само искат да помогнат — защити слугите Кел.
— Можеше и да не е толкова зле — не спираше да негодува принцът, — поне да бяха по-хубава гледка… — момчешката му шега прозвуча странно кухо. Вгледа се в очите на Кел и се намръщи: — Разкажи ми всичко. Започни с това… — принцът се пипна над сърцето, където носеше символ, еднакъв с този на Кел. — Що за глупост си направил, братко мой?
Младият антари сведе поглед към пищните червени чаршафи на леглото и дръпна яката си да покаже огледалния знак.
— Само това, което и ти щеше да направиш на мое място.
Рай се намръщи.
— Обичам те, Кел, но не си падам по еднаквите татуировки.
Младежът се усмихна тъжно:
— Ти умираше, Рай. Спасих ти живота.
Не можеше да се преодолее и да разкаже на принца цялата истина — че камъкът не само е спасил живота му, но и го е възвърнал.
— Как? — поинтересува се принцът. — И на каква цена?
— Вече я платих — отвърна Кел. — И не бих се поколебал да го направя отново.
— Отговори ми без заобикалки!
— Обвързах твоя живот с моя — призна антари. — Докато съм жив, ти също ще живееш.
Рай се ококори и, ужасѐн, прошепна:
— Какво си направил? Би трябвало да стана от леглото и да ти извия врата.
— Не бих опитвал — посъветва го Кел. — Твоята болка е моя и моята е твоя.
Принцът сви юмруци:
— Как можа?
Младият магьосник се притесни от гнева на брат си, предизвикан от взаимното им обвързване. Ала Рай не го винеше:
— Как можа да понесеш това тегло?
— Така стоят нещата, Рай. Магията не може да се развали. Тъй че, моля те, бъди благодарен и да приключваме с това.
— Как тъй ще приключа? — Рай премина към по-игрива нотка. — Та то ми е гравирано на гърдите!
— Любовниците ти си падат по мъже с белези — отвърна Кел с крива усмивка. — Или поне така съм чувал.
Рай въздъхна и отпусна глава назад. И двамата потънаха в мълчание. В началото беше споделено, после взе да става неловко и точно когато Кел понечи да го наруши, принцът го изпревари на косъм.
— Какво направих? — прошепна той, втренчил кехлибарените си очи в копринения таван. — Какво направих, Кел? — Завъртя глава така, че да вижда брат си. — Холанд ми донесе онази огърлица. Каза, че била подарък и му повярвах. Каза, че била от този Лондон и му повярвах…
— Направил си грешка, Рай. Случва се на всички. Дори на принцовете. Аз съм направил цял куп. Съвсем нормално е и ти да сбъркаш веднъж.
— Не биваше да се доверявам така лесно. Не съм такъв глупак! — додаде принцът с пресекващ глас. Помъчи се да седне.
Кел му се скара да лежи и когато Рай се намести по-удобно, попита:
— Защо я взе?
Този път принцът се въздържа да го погледне в очите.
— По думите на Холанд щяла да ми даде сила.
Кел сбърчи вежди:
— Вече си силен.
— Не като теб. Добре де, знам, че никога няма да стана като теб. Чувствам се слаб, понеже съм лишен от дарбата за магия. Някой ден ще бъда крал. Исках да съм силен крал…