— Магията не прави хората силни, Рай. Повярвай ми. А и ти разполагаш с нещо по-добро. Имаш любовта на народа.
— Лесно е да те обичат. Исках и да ме уважават и си помислих… — принцът говореше съвсем тихо, гласът му едва се чуваше. — Приех огърлицата. В крайна сметка единствено важното нещо е, че я взех… — От очите му рукнаха сълзи и се стекоха в черните му къдрици. — И бях на косъм да съсипя всичко! Щях да си изгубя короната, още преди да съм я сложил на главата си. За малко да обрека града си на война, на хаос, дори на смърт!
— Какви синове си имат родителите ни — подхвърли насмешливо Кел. — Ние двамата като нищо ще разпарчетосаме целия свят.
Рай изхъхри едновременно от смях и плач.
— Дали някога ще ни простят?
Кел се усмихна криво:
— Вече не съм окован. Това намеква за напредък.
Кралят и кралицата бяха известили из целия град — чрез стражата и новинарските дъски — че всички обвинения са свалени от техния антари. По улиците обаче хората продължаваха да го зяпат и в благоговението им се вплитаха предпазливост, страх и подозрителност. Навярно когато Рай отново се почувстваше достатъчно добре, за да говори пряко с народа си, поданиците му щяха да повярват, че вече е здрав и Кел няма вина за тъмнината, сполетяла Лондон през онази нощ. Вероятно, но младият антари се съмняваше дали животът някога ще се върне към досегашната си простота.
— Забравих да ти кажа — обади се Рай. — Тийрън намина. Донесе малко…
Прекъсна го почукване на вратата. Преди принцът или Кел да успеят да отговорят, в спалнята нахлу Лайла. Все още носеше новата си куртка — беше закърпила местата, скъсани от куршума, ножа и камъните — но поне се беше изкъпала, а косата ѝ бе прихваната със златна шнола. Продължаваше да прилича донякъде на дълго гладувала птичка, ала беше чиста, нахранена и спретната.
— Не ми харесва как ме зяпаше охраната — заяви тя, без да забелязва насочените към нея златни очи на принца. Добави: — Съжалявам. Не исках да ви прекъсвам.
— Тогава какво искаше? — поинтересува се Кел.
Рай вдигна ръка и се понадигна в постелята си:
— Определено не ни прекъсваш. Запознали сме се, боя се, докато не съм бил в обичайното си състояние на духа. Имаш ли си име?
— Делайла Бард — отвърна момичето. — Да, и преди сме се срещали. И изглеждаше по-зле.
Рай се засмя беззвучно.
— Извинявам се за всичко, което може да съм сторил. Не бях на себе си.
— Извинявам се, че те прострелях в крака — върна му го Лайла. — Бях напълно на себе си.
Принцът цъфна в прекрасната си усмивка и сподели с Кел:
— Тази девойка ми харесва. Може ли да я взема назаем?
— Пробвай де — Лайла вдигна вежда. — Само дето после ще си принц без пръсти.
Кел направи гримаса, но Рай се засмя. Смехът му обаче бързо премина в болезнено смръщване и антари се пресегна да подкрепи брат си, макар болката да отекваше в собствените му гърди. Посъветва го:
— Спести си флиртуването за по-нататък, когато ще си по-добре.
Стана и се постара по-бързичко да изведе Лайла от стаята.
— Ще те видя ли пак, Делайла Бард? — обади се принцът след тях.
— Нищо чудно пътищата ни отново да се пресекат.
Рай се усмихна широко:
— Ако зависи от мен, непременно ще се пресекат.
Кел подбели очи, докато извеждаше Лайла навън и затваряше вратата, за да остави принца да почива, но му се стори, че забеляза как тя се изчервява съвсем истински.
IV
— Готов съм да пробвам да те върна в твоя Лондон — каза Кел.
Двамата с Лайла се разхождаха по брега на реката; подминаха вечерния пазар — тук погледите на хората все още бяха твърде подозрителни и се задържаха прекалено дълго върху тях — и се отправиха нататък към пристанището. Слънцето потъваше зад гърба им и разтягаше сенките им като пътеки.
Лайла поклати глава и извади от джоба си сребърния часовник.
— Нищо не ме свързва с моя град — отвори и затвори капачето му. — Вече не.
— Тук също не ти е мястото — уточни Кел простичко.
Тя сви рамене:
— Ще си направя място… — вирна брадичка и погледна спътника си в очите. — А ти?
Знакът над сърцето го прободе слабо — призрак на болка — и Кел си разтри рамото.
— Ще се постарая… — бръкна в джоба на палтото си — черното със сребърните копчета — и извади малък пакет. — Донесох ти нещичко.
Подаде ѝ подаръка и проследи как Лайла го разопакова, а после вдига капака. Кутията се разтвори в ръката ѝ и се превърна в малка игрална дъска и шепа елементи.
— За упражнения — обясни Кел. — Тийрън смята, че в теб дреме магия. По-добре я намери къде се крие.