В първата — буца пръст.
Във втората — вода, колкото една лъжичка.
В третата — на мястото на въздуха — се гушеха щипка песъчинки.
В четвъртата — капка масло, силно запалително.
А в петата, последната вдлъбнатина, имаше парченце кост.
У дома, в света на Кел, кутийката и съдържанието ѝ служеха не само за играчка, но и като урок — начин децата да открият кои стихии ги привличат и кои са привлечени от тях. Повечето бързо надрастваха играта и преминаваха или към заклинателство, или към по-сложните ѝ версии, в които усъвършенстваха уменията си. И поради удобството, и заради ограниченията си, наборът вещества се намираше в почти всяко домакинство в Червения Лондон, а най-вероятно и в селата извън него (макар че Кел не беше сигурен). Тук обаче, в град без магия, комплектът беше истинска рядкост и младежът смяташе, че клиентът му ще го одобри. В крайна сметка, нали беше колекционер?
В Сивия Лондон само два вида хора идваха да търсят пътешественика.
Колекционери и ентусиасти.
Колекционерите, богати и отегчени, обикновено не се интересуваха от магията сама по себе си — не биха различили лечебна руна от обвързващо заклинание — и Кел се наслаждаваше безмерно на патронажа им.
Ентусиастите бяха по-проблемни. Те се смятаха за същински магьосници и искаха да купуват дрънкулки не просто за да ги притежават или за да изложат на показ луксозните си придобивки, а за да ги ползват. Кел не обичаше ентусиастите — отчасти защото смяташе попълзновенията им за похабени усилия, а и отчасти понеже схващаше обслужването им като далеч по-близо до предателството — всъщност и причината настроението му значително да се влоши, когато млад господин дойде да седне до него и Кел вдигна глава в очакване на клиента си колекционер, но вместо това откри непознат ентусиаст.
— Мястото заето ли е? — попита ентусиастът, въпреки че вече беше седнал.
— Махай се — отвърна Кел равно.
Ала новодошлият не помръдна.
Отдалеч личеше, че този тип е ентусиаст — беше несръчен и тромав, с куртка с една идея по-къса за телосложението му и, когато вдигна дългите си ръце да се облегне на тезгяха и тъканта изпълзя нагоре, Кел различи единия край на татуировка. Зле нарисувана руна за сила, предназначена да обвърже магията към тялото ти.
— Вярно ли е? — настоя ентусиастът. — Каквото казват?
— Зависи кой го казва. — Кел затвори кутията, плъзна капака на място и щракна закопчалката. — Както и какво се говори.
Беше изпълнявал същия танц стотици пъти. С ъгълчето на синьото си око следеше как устните на досадника хореографират следващия му ход. Ако беше колекционер, Кел би му отпуснал малко въжето, но хора, нагазили във водата с твърдение, че могат да плуват, не следва да се нуждаят от сал.
— Разправят, че носиш разни неща — обясни ентусиастът, озъртайки се с подозрение из кръчмата. — Неща от други места.
Кел отпи от питието си, а ентусиастът прие мълчанието му за потвърждение, защото продължи:
— Следва да се представя, предполагам. Едуард Арчибалд Тътъл Трети. Но ме наричат „Нед“…
Кел вдигна вежда. Младият ентусиаст очевидно очакваше от него да се представи на свой ред, но пък явно имаше понятие с кого разговаря, така че пътешественикът загърби официалностите и попита:
— И какво искаш?
Едуард Арчибалд — Нед — се завъртя на стола и се наведе заговорнически.
— Търся малко пръстчица.
Кел наклони чашата си към вратата.
— Виж в парка.
Младежът съумя да се изсмее тихо и притеснено. Кел си допи питието. Малко пръстчица. Незначителна на пръв поглед молба. Но не беше такава. Повечето ентусиасти знаеха колко малко сила има в техния свят, но мнозина вярваха, че ако притежават част от друг свят, ще успеят да се сдобият с магията му.
И преди много време това е било вярно. Време, когато вратите между изворите са били широко отворени и силата е текла между световете, и всеки с малко магия във вените и амулет от друг свят не само е черпил от тази сила, но и се е местил заедно с нея, пристъпвал е от единия Лондон в другия…
Само че това време беше отминало.
Вратите — изчезнали.
Разрушени бяха още преди векове, след като Черният Лондон паднал и отнесъл единството на света със себе си, оставяйки подире си само приказки. Сега никой друг освен антари не притежаваха достатъчно сила да създават нови врати и дори при това положение само те можеха да преминават през тях. Антари винаги са били редки, но никой не знаеше точно колко, преди вратите да се затворят и броят им да започне да се намалява. Източникът на силата на антари винаги си беше оставал тайна (не се предаваше по наследство), но едно беше сигурно — колкото по-дълго световете стояха разделени, толкова по-малко антари се раждаха.