Антония хвана ръката на приятелката си.
— Извинявай. Понякога забравям, че в известен смисъл ти все още не си оттук, от Венеция. — Погледна към Андреа. — Изсвири го отново.
Киарета така и не успя да забрави за присъствието на двамата мъже в стаята, но скоро съумя да се пребори със срама си дотолкова, че да поклаща глава, рамене, бедра, устни при отделните моменти на арията. Лека-полека стеснението й изчезна напълно.
— Харесва ти! — отбеляза една сутрин Антония, след като беше наблюдавала как Киарета се носи из портегото, докато упражняваше речитатива си.
Киарета закачливо й се усмихна.
— Не мога да повярвам колко много се забавлявам, наистина.
— Ами тогава — намеси се Андреа, — да опитаме ансамбъла.
Киарета взе партитурата и без да продума, запрелиства партитурата.
— Вече съм я свирил у дома — каза Андреа, прочел мислите й. — Не е просто прекрасно, а велико! — и започна да свири.
— „Aure placide е serene“. — Гласът на Киарета се извиси като прохладен бриз. Задържаше високите ноти за момент, преди нежно да спусне гласа си надолу и да предаде мелодията към следващия изпълнител.
— „Ти отразяваш моите ридания“ — запяха всички заедно накрая в болезнена хармония. Когато свършиха, музиката все едно остана да виси във въздуха за момент, преди да заглъхне.
— Майко Божия — прошепна Киарета. — Това е… — Гласът й заглъхна. Нямаше думи, които да опишат красотата на онова, което току-що бяха изпели.
— Никоя музика не ме е докосвала направо по душата, както тази — промълви Андреа. — Никога.
Очите му срещнаха тези на Киарета. Чистата хармония беше премахнала преструвките и я разголваше така, че вместо да извърне поглед встрани, тя продължаваше да го гледа.
Да го гледа продължително.
Антония се изкашля и разруши магията.
— Е, какво си помисли? — обърна се тя към Лука.
За разлика от друг път, сега Лука не намери думи да й отвърне. Кимна с брадичка по посока на Киарета, която закри лицето си с длани, докато Андреа я придърпа към себе си и я залюля в ръцете си.
Една сутрин, две седмици преди представлението, Зуана влезе в апартамента на Киарета, за да й съобщи, че Андреа я чака в пиано нобилето. Нямаха уговорка да се упражняват този ден и, притеснена, че може да се е случило нещо лошо, Киарета само приглади пуснатата си коса и си сложи дневна роба, подходяща за посрещане на чести гости. Забърза надолу по стълбите, където завари Андреа, седнал пред клавесина, да разглежда партитура.
Като я видя така, в домашна роба, със свободно пусната коса и със загрижено изражение на лицето, Андреа се надигна от пейката.
— Извинявам се за неочакваното появяване. Изплаших те, нали?
— Нещо лошо ли се е случило?
— Не, всъщност, нещо чудесно. Помислих, че ще искаш веднага да узнаеш за него. Това е подарък за теб от маестро Вивалди. — Подаде й партитурата." — Напълно безплатно, трябва да добавя — рече с усмивка.
–,Di due rai languir constante“ — прочете заглавието на глас Киарета, после очите й пробягаха по нотите. — Прелестно е, но не разбирам.
— Кратка мелодийка, която чух да пеят гондолиерите. Той леко я промени и използва думите от арията за теб. Вчера следобед се сблъсках с него край Бролио и го попитах дали мога да ти донеса партитурата, защото той не се чувстваше добре.
Киарета подреди прилежно нотните листи върху капака на клавесина.
— Много мил подарък, ще ги разгледам веднага, щом мога, но не и преди да е свършила операта.
— Не — възрази Андреа. — Дойдох, понеже не можех да чакам. Той го написа, за да го изпееш в операта… в случай че можеш да се справиш с повече от едно изпълнение.
Киарета взе листите и пак ги заразглежда.
— Не знам…
Вдигна поглед, а Андреа се пресегна, сложи партитурата на стойката и засвири мелодията на клавесина.
— „Да чезнеш непрестанно в нечии очи би трябвало да е удоволствие, а вместо това е мъчение — запя той. — Стрелецо на любовни стрели, намали страстта ми и ми дари повече спокойствие.“ Думите не са много, предимно трябва да вокализираш, а оригиналната мелодия е проста.
Тя му подаде последните няколко листа от партитурата.
— Той май не разбира колко съм загубила форма.
— Може би единственото, което разбира, е златната възможност да те чуе още веднъж да изпълняваш нещо, което е написал специално за теб. Ако бях на твое място, щях да съм безкрайно поласкан.
— И аз съм, но това тук не ми звучи като Розана. Не разбирам как се вписва в общата картина.