— Да, мисля, че си права. След една-две седмици вече ще ходи. Върна ли се мъжът ми от „Пиета“?
— Не, мадона, не мисля. Искате ли да проверя?
— Не, но би ли му оставила бележка, че искам да го видя, преди да са пристигнали гостите?
— Разбира се. — Бесина погледна към Мафео, който смучеше кокалчетата на пръстите си. — Извинете, мадона, но мисля, че е време да го нахраним. Да го заведа ли при дойката?
— Да, моля те. Аз мога да сложа Доната да си легне.
Бесина извади Мафео от джирелото и започна да го подхвърля в ръцете си. Той проплака и Киарета приближи до него, погали го по косата и го целуна по челото. Момченцето протегна ръце към нея, но тя се дръпна назад.
— Върви с Бесина, скъпи. Ще те видя, след като се наспиш.
Доната седеше в единия ъгъл на детската стая и люлееше куклите си в дървената резбована люлка, в която като бебета бяха спали редица поколения от рода Морозини.
— Трябва ли да спя? — попита тя майка си.
— Партито ще започне чак след няколко часа. Така времето ще мине по-бързо.
— Мога ли да спя в твоето легло? — Доната се извърна и хитро се усмихна на майка си. — С теб?
Киарета се засмя.
— Предполагам. Аз може да не заспя, но ще лежа до теб, докато ти не заспиш.
Помогна на дъщеря си да се качи на високото легло и легна до нея. Доната се извърна и сложи глава на рамото на Киарета.
— Кога ще дойде леля? — попита момиченцето.
— Коя леля?
— Мадалена. Кой друг ще идва? Антония?
— Може би. — Антония наскоро беше родила четвъртото си дете. Беше напълняла и станала толкова апатична от честите бременности и едното помятане, че рядко излизаше от къщи. „Трето момиче“, помисли си Киарета, докато си играеше с меката руса коса на Доната. Дишането на момиченцето стана равномерно и то на няколко пъти се прозя, сигурен белег, че заспива.
На Антония й бяха необходими няколко седмици, докато измисли име на новата си дъщеря; едва беше погледнала бебето, когато се бе родило, и го бе отпратила.
— Храна за манастирите — бе оповестила тя. — Пиеро няма да е щастлив.
„Клаудио — помисли си със задоволство Киарета — изпадна във възторг от раждането на перфектните си малки син и дъщеря.“ Пиеро не беше нито толкова добър баща, нито така загрижен съпруг. Антония не беше обновявала гардероба си след раждането на последните две деца и Киарета с ужас бе забелязала колко захабени и износени изглеждаха чаршафите на новото бебе. Навремето семейството на Пиеро бе едно от най-богатите във Венеция, но той не беше особено интелигентен и не се беше проявил като добър бизнесмен. През последните две години слуховете за загубите му на комар се бяха разпространили толкова много, че на Киарета й беше трудно да гледа приятелката си в очите. Разчу се как, за да заложи за последно, Пиеро трябвало да пропълзи под масата и да намери няколкото зекини, изпуснал ги там по-рано, но мъжът на Антония бе отрекъл това да се е случило с него. С времето слухът избледня, заместен от друг, касаещ друг човек. Маските, които всички, с изключение на банкера, носеха в казиното, служеха като прикритие за Пиеро и даваха възможност на Антония да запази достойнството си пред хората въпреки нарастващия срам на съпруга й. Поради тази и други причини през последните няколко години Антония се беше отдръпнала в себе си, рядко изпитваше желание да посреща гости, дори когато ставаше дума за най-старите й приятели.
„Имам си моите красиви бебчета за компания — помисли си Киарета. — Антония ще го превъзмогне. Един ден ще погледне към децата си и ще осъзнае какво блаженство са те.“ Когато забеляза своите собствени черти и характер в Доната, й се прииска да притисне дъщеря си до гърдите си и никога да не я остави да се отдели от нея. Понякога любовта й беше изумително силна, направо я смазваше и беше сигурна, че нищо нямаше да я раздели от децата й, най-малко венецианските навици и обичаи.
Скоро след като тялото й бе почнало да наедрява покрай бременността с Доната, се освободи имот на Морозини на един от малките венециански площади — семейството, което го беше наело, си замина за Австрия. Киарета настоя с Клаудио да го превърнат в дом за тяхното семейство. В Ka’Moрозини доведе със себе си само Зуана, а Клаудио задържа единствено личния си слуга. Наеха нов персонал, който не беше свързан с Палацо Морозини или с неприятната жена, която живееше там.
Къщата беше с изглед към оживен площад, където Бесина често извеждаше Доната на обиколка по магазините или на раздумка с уличните търговци, после двете се връщаха у дома с подаръчета — ябълка от продавача на плодове и зеленчуци, ярко оцветено перо от шапкаря. Два пъти седмично Киарета водеше Доната на литургия в църквата в другия край на площада, а после се черпеха в едно кафене.