Филите, повечето малко над десетгодишни, срамежливо приближиха към Киарета.
— Вярно ли е, че някога сте пяла в коро? — престраши се да попита едно от момичетата, а очите му поглъщаха роклята на Киарета от брокат и кадифе и блестящите в косата й скъпоценни камъни.
— Да, вярно е — отвърна тя и посегна да махне конец от рамото на момичето. Детето погледна надолу и страните му пламнаха от изненада при неочакваната проява на нежност.
Доната обсеби Мадалена от мига, в който я видя. Показваше на леля си новото домино и я молеше да отидат до детската стая, за да й се похвали с куклата, която бе кръстила на нея.
— Мафео вече почти ходи! — рече тя, когато двете се отправиха към стълбите. Мадалена погледна през рамо към Киарета, която още не бе успяла да поздрави. На трийсет и една, Мадалена наскоро бе издигната от сото маестра в маестра дал виолино и външният й вид изобщо не се беше променил през годините. Косата й беше започнала да загубва богатия си червеникавокестеняв блясък от младежките години, но бръчиците по лицето й бяха едва забележими, и то сякаш продължаваше да излъчва вътрешна светлина. Тя се усмихна безпомощно на сестра си, докато Доната я дърпаше към детската.
Филите се бяха оттеглили в другия край на залата, за да извадят и разположат инструментите си в ъгъла и Киарета ги наглеждаше, докато същевременно държеше под око слугите, които сервираха първото блюдо на масата. Ръка я докосна по лакътя. Извърна се и видя Андреа.
— Здравей — поздрави я той. Киарета погледна през рамо да провери дали Клаудио гледа към тях. — Той е в сала д’оро с двама от гостите ви — обясни Андреа. — Как си?
Беше отсъствал по работа повече от месец и тя не беше сигурна дали той ще успее да се върне навреме, за да присъства на вечерята. Почувства познатата топлина в слабините си, която винаги я заливаше, щом видеше любовника си.
— Върна се — прошепна тя. После се отдръпна и се постара да изглежда така, все едно посреща просто поредния от гостите си.
— Мога ли да ти предложа чаша вино? — попита го с престорено безстрастен тон. — Скоро ли? — прошепна, а очите й го гледаха умолително. — Ужасно ми липсваше. — Обърна се и направи знак на слуга да обслужи Андреа, после се отдалечи, за да посрещне следващия гост.
След вечерята Киарета седна зад клавесина в другия край на портегото, а Доната застана права до майка си и двете запяха детска песничка — поздрав за гостите. Мадалена стоеше настрана, гледаше как докато пееше, племенницата й слагаше и сваляше новата си маска. Времето щеше да покаже дали Доната е наследила таланта на майка си заедно с русата й коса, но кокетната й усмивка и силният й уверен глас не оставяха съмнение, че беше взела духа на Киарета.
После Киарета пя соло под акомпанимента на сестра си.
— „Benedetto sia il giorno, et il mese, et l`anno“ — пееше тя. — „Да бъде благословен денят, месецът, годината, сезонът, времето, часът, моментът, прекрасната природа и мястото, където за първи път се почувствах свързана с двете прекрасни очи, които продължават да ме владеят.“ — Киарета хвърли поглед към Доната, застанала до баща си и стиснала крака му. Тя й намигна, за да й покаже, че пее тези думи само за нея.
Мадалена изсвири интерлюдия, после Киарета отново подхвана мелодията.
— „Благословена да е сладката болка, която изпитах, когато за първи път познах що е любов, и лъкът, и стрелите, които ме пронизаха, и раните, които прорязаха дълбоко сърцето ми.“ — Докато произнасяше тези думи, Киарета гледаше единствено към сестра си, чиито очи издаваха онова, което и двете чувстваха.
След изпълнението на филите Киарета и Мадалена се хванаха за ръце и тръгнаха към банкетната маса, отрупана с чинии с малки късчета нуга и подсладени плодове.
— О, Мадалена, мисля, че ще ти е интересно да чуеш това — каза Клаудио, докато дърпаше стола й. — Вивалди се връща в „Пиета“. Днес го решихме.
Мадалена посегна да се хване за ръба на масата. Лъжица издрънча на пода и стоящият наблизо слуга я вдигна, мърморейки извинения, които Мадалена не чу. Не откъсваше поглед от виното, което наливаха в чашата й. Светлината на свещите беше превърнала стъкления ръб в малък ореол и сякаш караше червената течност да сияе отвътре, но Мадалена остана сляпа за всичко това.
„Да бъде благословен сезонът, времето, часът…“ Толкова много неща се бяха променили, откакто го видя за последен път. Беше минало достатъчно време, за да промени спомените си и да ги отмести настрана. А сега той отново се връщаше, за да разбие спокойствието й за пореден път.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА