Вивалди размахваше ръце и викаше нещо на актьорите на сцената, а когато един от тях горделиво закрачи нагоре-надолу, той се извърна, пое към изхода и кимна на патрицианката, седнала на една пейка до вратите, водещи към лобито, без да я познае.
— Маестро Вивалди — каза тя, последва го и вдигна воала от лицето си.
— Киарета! Прости ми. Не знаех, че си ти. — Той рязко пое въздух и тя чу познатото свистене.
— Изглеждате добре — отбеляза сковано Киарета.
В действителност имаше вид на изтормозен, както обикновено. Лицето му беше с цвят на мляко, а косата си сякаш беше подрязвал сам, но продължаваше да се движи със същата интензивна подскачаща походка, която тя си спомняше, сякаш под повърхността лежеше нещо прекалено мощно, което нямаше как да бъде удържано.
— Трябваше да попитам за теб, когато пристигнах във Венеция — заизвинява се той, — но бях доста зает. Откриването е следващата седмица. Предполагам ти е известно.
— Имам намерение да присъствам. — Тонът й беше леден, но той, изглежда, не забеляза.
— Не е много добра. Просто едно пастичио, а аз се погрижих само за музиката. Чу ли Анна Джиро в „Сан Моисе“? Наистина е поразителна.
Киарета пренебрегна въпроса му.
— Искам да поговорим за сестра ми.
— Мадалена? Как е тя?
Тонът му беше небрежен и тя почервеня от гняв.
— Добре е, но на човек му е трудно да си представи защо сте изчакали да мине толкова време от пребиваването ви във Венеция, без да дадете знак, че си спомняте за съществуването й тук. — Пое дъх да каже още нещо, но реши да замълчи.
Лицето на Вивалди помръкна.
— Съпругът ти сигурно те е информирал, че Конгрегационе не са доволни от мен? Не вярвам, че ще бъда добре дошъл в „Пиета“ дори само като посетител.
— Със сигурност ще сте добре дошъл, ако носите нова музика със себе си.
Вивалди отстъпи назад, изненадан от грубостта на отговора й.
— Страхувам се, че за известно време е невъзможно. Виждаш колко съм зает.
Той махна по посока на сцената, където неколцина певци и членове на оркестъра си бъбреха, а сценичните работници поставяха декорите. Погледът й проследи неговия и за момент двамата останаха там, мълчаливо загледани в случващото се. Киарета си помисли за сестра си, която преписваше музика затворена сама в стаята. Той нямаше как да си представи с колко много часове разполагаше човек за размишления в „Пиета“, как всичко, което бе различно от обичайното, се превърташе през съзнанието отново и отново в тъмнината на безсънните нощи, как миналото се разнищва до най-дребния забравен детайл и колко силно бе очаквано всяко удоволствие.
Киарета се чудеше дали и той си мислеше същото като нея. За това колко различни бяха „Театро Сант Анджело“ и „Пиета“! На едното място той, изглежда, не се ползваше с особено уважение, докато в другото музикантите се отнасяха с него така, сякаш беше самият дож.
„Дали някой го почита тук — запита се тя. — Не изглежда така.“
— Когато пишехте музика за сестра ми и мен, това за нас означаваше повече, отколкото можете да си представите — рече тя, изненадана от трепета в гласа си.
— Поласкан съм. — Той докосна гърдите си, както често го беше виждала да прави, когато се опитваше да се подмаже на благородниците, посещаващи „Пиета“. — Много мило от твоя страна да дойдеш тук да ми го кажеш.
„Непоносим човек!“
— Маестро Вивалди, наистина ли мислите, че съм изминала целия този път единствено да ви направя комплимент? — Преглътна мъчително, за да успокои гласа си, мислейки трескаво как да му каже онова, за което е дошла. — Сестра ми вече е маестра дал виолино. Отчасти го дължи на вас. Но дори след толкова години спомените й за часовете, през които е свирела с вас, са важни за нея. Просто дойдох да ви попитам дали те са важни поне малко и за вас. — Тя възмутено изсумтя и извърна поглед встрани. — Може би сте имали твърде много ученички като нея.
— Киарета, не, че съм забравил. Но…
Тя го прекъсна.
— Казах, каквото исках да ви кажа. Правете каквото пожелаете. — Извърна се и се отправи към вратата.
След седмица Конгрегационе получиха два концерта, придружени от писмо, в което Вивалди молеше маестрата дал виолино да му помогне за подготовката на значителна нова творба за „Пиета“.
— Имаш ли нещо общо с това? — попита Мадалена, когато видя сестра си.
— Видях го за малко в театъра — отвърна Киарета, — но не сме го обсъждали. — „Достатъчно близко е до истината“, помисли си.
Гърдите на Анна Джиро напираха над деколтето на корсета й, сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат. Не беше дебела, но тялото й създаваше чувство за доста плът и повечето хора бяха на мнение, че не е свидетелство за целомъдрие. Лицето й бе достатъчно красиво, за да очарова богати и влиятелни мъже, макар в момента сценичният й грим да бе толкова напластен върху него, че би могъл да скрие дори дълбоки белези от шарка. Когато преди година пристигна във Венеция от Мантуа като звездата на „Лаодикея“, от Албиньони я бяха обявили за двайсетгодишна сензация. Няколкото пренебрежителни отзиви за нейното пеене бяха погълнати от множество щедри похвали, което накара венецианци да свият рамене пред очевидното заключение, което можеше да се извади в този случай: Ла Джиро явно предлагаше нещо повече от музикален талант на някои от познавачите във Венеция.