Със съгласието на „Пиета“ Мадалена щеше да предприеме необичайната стъпка да работи с Вивалди в дома му. От доста време здравето му се беше влошило и той бе убедил Нобили Уомини Депутати, че ще е в техен интерес през зимата да не се движи излишно из града. У дома всичко, което му беше необходимо, щеше да е на негово разположение, докато се трудеше над онова, което, както ги увери той, щяло да бъде най-великата инструментална композиция в кариерата му. За да подслади предложението, добави, че цигулката, която Мадалена щяла да използва, докато работи с него, щяла да стане собственост на „Пиета“, след завършване на работата — скъп подарък, който не можеше да бъде отхвърлен с лека ръка от вечно нуждаещите се от пари Конгрегационе.
Фиоруча, така открито противопоставяла се на използването на мелодии от оперите на Гаспарини при изпълненията на коро, неохотно се съгласи да придружава Мадалена, когато й беше обяснено, че именно омразата й към композиторите на опери е най-добрата гаранция, че нищо неморално няма да се случи. Въпреки това мина цял месец, докато се стигне до консенсус по въпроса дали една жена от „Пиета“ може да отиде в дома на мъж, пък бил той и свещеник.
Вивалди живееше в една част на града, която Мадалена никога не бе посещавала. С всеки завой каналите и опасващите ги фондаменте се стесняваха, докато пред погледа й не се появиха порутени сгради, подобни на редици бедняци в окъсани дрехи. Една жена излезе навън и изхвърли помията от кофа в канала. Някаква котка се стресна и хукна да се скрие в тъмна алея, не по-широка от ръчна количка. От другата страна два плъха проучваха парче боклук, без да обръщат внимание на ругатните на мъж, който, минавайки наблизо, ги подритна.
„Тук ли живее — учуди се Мадалена, оглеждайки къщите. — Как е възможно каквато и да е музика да излезе от това място?“
Минаха под мост и се озоваха в по-широк канал, покрай който се виждаха добре поддържани къщи, чиито ярки цветове блестяха на слънчевите лъчи, отразени от водата.
„По-добре е“, помисли си Мадалена, но сърцето й пак се сви, когато гондолиерът подмина канала и навлезе в друг, съвсем тесен, в който проникваше оскъдна светлина и беше трудно да се определи дали е ден, или нощ.
След секунди гондолата спря пред малка площадка до приятна, макар и доста зле поддържана розова къща с изглед към по-голяма канал. Гондолиерът потропа с греблото по вратата и докато чакаха отговор, се обърна към двете пътнички.
— Мадони, много е студено — рече той. — Ако нямате нищо против, ще ви чакам в кръчмата, която току-що подминахме; там е запален огън. — Мъжът махна към кръчмичка от другата страна на канала, пред която стояха двама мъже, разговаряха и потропваха с крака да се стоплят.
Щом съзря изражението на Фиоруча, добави:
— Няма да пия, ако това си мислите. Просто ще се скрия вътре от студа. Могат да изпратят някой слуга да ме извика, когато сте готови.
Точно тогава вратата се отвори. Фиоруча пропусна възможността да поспори с гондолиера, след като появилият се слуга й протегна ръка и я въведе вътре. Сетне повдигна Мадалена и я остави на тъмната площадка, а ноздрите й доловиха миризмата на плесен в мразовития въздух. Слугата отвори друга врата към коридор, осветен от една-единствена газена лампа, хвърляща слаба светлина върху протъркан на няколко места килим.
— Оттук — упъти ги слугата и им посочи трета врата в дъното на коридора. Зад нея се намираше приемна, в която пламтеше слаб огън и едва разсейваше тъмнината и студа.
— Ще му съобщя, че сте тук — каза слугата и почука на една врата.
Мадалена чу проскърцването на стол, последвано от стъпки, приближаващи към вратата. После тя се отвори и пантите й изскърцаха.
Вивалди й се стори по-дребен, отколкото го помнеше, а очите му бяха помръкнали. Кожата под брадичката му се беше отпуснала, скулите му изпъкваха още повече от преди.
— А! — възкликна той вместо поздрав.
Мадалена се изненада, че маестрото не каза нищо за това колко време беше минало или дори че се радва да я види.
— Приятно ми е да се срещнем отново — рече тя, но той само кимна, сякаш беше твърде разсеян, за да я чуе и не отвърна на любезността й.
Носеше домашен халат от сивкаво-зеленикава вълна, несресаната му коса се стелеше по раменете. Фиоруча се намръщи при вида му.
— Извинете ме — промълви Вивалди, правилно изтълкувал изражението й. — Заради студа е. Мога да си сложа свещеническото расо, ако настоявате, но все още е влажно от вчера, когато ме наваля дъждът.
— Няма да е необходимо — реагира Фиоруча, забила поглед в обутите му в пантофи крака с такова отвращение, че той нареди на слугата си да му донесе чифт чорапи и обувки.