Вивалди ги въведе в кабинета си. Стаята бе голяма почти колкото приемната и невероятно затрупана с вещи, едва успяваха да се придвижват из нея. Стените бяха покрити с етажерки, пълни с безредно натъпкани материали. Подът си поделяха клавесин, голямо бюро и стойка за ноти. Върху всяка от тези вещи бяха струпани купища партитури и листа. До камината, в която гореше миниатюрен огън, беше разположен резбован стол с оръфана тапицерия и малка, различна по стил масичка, върху която имаше табла с чайник и натрошен хляб с мазни следи от масло по него.
— Не може да се каже, че е подредено — извини се Вивалди и направи знак на слугата да изнесе таблата, — но се страхувам, че такъв е стилът ми на работа. — Приближи до другата страна на бюрото и взе броеница, измърмори някаква молитва, целуна броеницата и я пъхна в чекмедже. Изтика вещите от бюрото настрана.
Обърна се към Фиоруча.
— Наредих да запалят огън за вас отвън, където можете да се настаните по-удобно, докато ние работим. Ще накарам слугата си да запали лампата.
Фиоруча се намръщи, сякаш искаше да се опълчи срещу идеята да ги оставя насаме, но след като повторно огледа претъпканата с боклуци стая, примирено въздъхна.
След като я настани, Вивалди извади цигулката си от калъфа и мина направо по същество.
— Спомняш ли си как преди години, докато свирехме, те попитах като какво ти звучи това? — Той изсвири няколко трели и погледна към Мадалена.
— Птички, пеещи в короната на дърво — отвърна тя. — А после направихте така музиката да се лее все едно са излетели от дървото. — Думите й отекнаха равно и накъсано.
Незначителна. Отново се чувстваше по този начин, седейки пренебрегната в кабинета му, докато Вивалди бе изцяло погълнат от музиката си.
— Тогава ме осени идея, за която не съм преставал да мисля. — Без да пуска лъка, притисна с върховете на пръстите си страниците на отворена тетрадка, за да не се затворят. — Чуй това.
Той се изкашля и започна да рецитира:
Затвори тетрадката, изсвири птичите песни и когато свърши, продължи да рецитира по памет:
Вивалди изсвири жива каденца, изобразяваща отлитането на птиците.
— Знаеш ли кой е написал стихотворението? — попита я.
Мадалена поклати глава.
— Не съм го чувала.
— Аз — отвърна маестрото. — Написах четири сонета, по един за всеки сезон и сега ще композирам четири кончерто за тях. Ще го нарека „Четирите годишни времена“. Харесва ли ти идеята?
— Не разбирам какво имате предвид.
— Аз пък си мислех, че от всички именно ти ще разбереш. — Челото му се сбърчи от раздразнение. — Трябва да разбереш. — Взе цигулката си и засвири. — Звучи така.
Бързо изсвири радостна мелодия, тупайки с крак по пода, за да осигури континуо. — Това ще го свири оркестърът. Ще изразява пролетното настроение. Сетне соло цигулката ще направи това. — Той се унесе в песента на птиците. — После — рече и премина към по-ниска и плавна мелодия, — ще чуем шума на поточе, течащо сред разтапящия се сняг. След това гръмотевица ще подплаши птичките. — Затвори очи и изсвири трескава поредица от ноти. — Но те ще се върнат по клоните и ще завършим първото действие ето така. — Изсвири началните тонове, но в по-приглушен регистър, с лека меланхолия в тях.
Настроението на Мадалена се беше повишило, докато слушаше музиката. Струваше й се, че сякаш едва вчера той беше седял и свирил с нея.
„Нищо в живота ми не може да се сравни с това. Нищо не може да го замести — помисли си, приемайки факта, че ако искаше музиката, трябваше да понася самовглъбения и често егоистичен човек, който я създаваше.
— Проблемът е как да намеря някой, който да я свири така, както аз искам — продължи Вивалди. — Има дъжд и вятър, свирещ пред вратата, и мъж, който пада пиян на земята, и куче, което лае, докато господарят му спи.
Дишането му беше станало накъсано и думите му излизаха на къси фрази между кратките вдишвания.
— Ти си единствената, за която си мислех, че може да разбере. Всеки друг би спорил с мен или просто би го изсвирил както си пожелае. Искам някой, който да усеща всичко това — и да може да накара останалите музиканти също да го почувстват. Мадалена Роса…