Седемгодишната Доната изживяваше детството си със скорост, която удивляваше майка й. Само след няколко години трябваше да реши съдбата й. Клаудио беше съгласен с нея, че макар възможностите за избор на Доната да бяха ограничени, те щяха да са си нейни и ако тя решеше да се омъжи, щеше да има правото да бъде сериозно изслушана за личността на бъдещия й съпруг.
„Каква щастлива жена съм — помисли си Киарета. — Със силен добър съпруг и две красиви деца, които да обичам.“
Наистина ги обичаше. Не разбираше защо такъв огромен брой венецианци смятаха за вулгарна проявата на толкова обич, пък и не я интересуваше. Щеше сама да кърми децата си, ако Джустина, а и Клаудио, не бяха категорични, че е нещо, което никоя Морозини не може да направи. Компромисът, който постигнаха, бе, че никое от децата не биваше отпращано, когато трябваше да се храни. Едва ли беше минал и ден от раждането им насам, през който да не бе прекарвала известно време с тях, а близостта им бе създала условия Клаудио също да се привърже силно към дъщерята и сина си. Той често се чудеше, понякога с известна доза завист, колко различно е тяхното детство от неговото. В подобни моменти Киарета винаги вътрешно се усмихваше, но не казваше нищо. Човек с родители нямаше как да разбере какво означава да ги нямаш, макар от някои родители да можеше да се изисква още по отношение на представите им за възпитание.
Мафео стигна до първото стъпало на къщата и с мъка се заизкачва нагоре. Доната вдигна полите на роклята си и запрескача стъпалата, като ги броеше на глас.
— Мама! — извика тя, когато зърна крайчеца на роклята на Киарета иззад колоната. — Защо се криеш?
Доната се скри зад друга колона, погледна към майка си и се закиска. Мафео хукна право към Киарета и я хвана за полата, после погледна назад към Доната, все едно е спечелил състезание. Киарета се наведе да го прегърне и той забеляза влажното и лице.
— Тъжна ли си, мама? — попита я.
— Не, любов моя — отвърна тя, избърса страните си и го целуна. — Мама е много, много щастлива.
Бяха се събрали тъмни облаци, разнесе се първият тътен, сякаш се откъртваше клон от дърво. Децата се скупчиха около Киарета и се хванаха здраво за полата й. Бесина ги поведе навътре, но Киарета остана на верандата да наблюдава бурята.
На дока спря малка баржа. На палубата се виждаха две жени в ярки летни рокли и огромни шапки с воалетки, скриващи лицата им. Докато гледаха към заплашителното небе, мъж в свещенически одежди излезе от кабината. Под тривърхата му шапка искреше червената му коса. Точно когато скочи на брега, в небето проблесна светкавица и рукна силен дъжд. Жените изчезнаха в кабинката, а мъжът тръгна през дъжда.
— Маестро Вивалди и — възкликна Киарета, щом свещеникът приближи. — Виждам, че сте успял да си осигурите превоз от Венеция. — Опитваше се да звучи като любезна домакиня, но сама долавяше обвинителните нотки в тона си. Мадалена може и да е запленена от музиката му, но що се отнасяше до нея самата, този човек бе оплескал живота си и колкото по-скоро привършеше концертът му, толкова по-добре.
— Да, доста голяма случайност. Анна — Ла Джиро — побърза да добави, — трябва да пее в Падуа утре. Със сестра й предложиха да ги придружа до тук, а аз съм просто един беден музикант…
„Млъквай!“ — помисли си тя и го прекъсна, като се обърна към слугата, застанал до входа на къщата.
— Заведи маестро Вивалди в стаята му и се погрижи дрехите му да бъдат изсушени.
— Наистина трябва да вървя — рече тя на госта си и без да му се извини, прекоси портегото и изчезна нагоре по стълбите.
Мадалена чакаше сестра си в покоите й, за да пият чай.
— Маестрото е тук — осведоми я Киарета.
— Добре — отвърна Мадалена.
— Докараха го онези жени.
Удивлението, изписало се върху лицето на сестра й, беше много кратко и Киарета изобщо не го забеляза.
— Колко удобно — отбеляза Мадалена, след като се овладя.
Киарета позвъни на Зуана и й поръча да им донесе чая.
След като прислужницата излезе, тя се извърна към сестра си.
— Как се разбираш с дон Вивалди след… — замълча, не беше сигурна с какви думи да завърши въпроса си.
Мадалена сви рамене.
— Аз съм добре. Нямам никакъв проблем да работя с него.
Киарета се изненада, че сестра й можеше да говори толкова спокойно за него, макар червенината, избила по страните й, да издаваше наличието на поне мъничко чувство.