— Никога не съм разбирала как успяваш да си толкова спокойна, когато става дума за човек, наранил те толкова много. Предполагам истински късмет е, че ти никога не се влюби в него. Сега най-вероятно щеше да го мразиш.
Мадалена не знаеше какво да отвърне, за миг се изкуши да остави думите на Киарета без коментар. Но възможността бе изключително рядка. Седеше в удобната стая в дома на сестра си, не ги разделяше решетка, нищо, нямаше кой да ги слуша. Внезапно я обзе желанието да разкаже всичко на Киарета.
— Когато бях малка, за мен той беше като рицар кръстоносец, пристигнал на галоп в „Пиета“ да ме спаси. — Тя вдигна поглед към сестра си. — И той го направи, наясно си. Никога не го забравяй. Каквото и да става със сестрите Джиро, никога не забравяй какво е направил за мен.
Не бе забелязала кога Киарета е взела ръката й в своята.
— Но мисля, че когато пораснах, осъзнах как животът ми принадлежи единствено на мен самата. И не е продължение на нечий чужд живот. Каквото и да ни набива в главите „Пиета“ почти всеки час, животът си е мой.
Най-после забеляза ръката на Киарета и започна да си играе с пръстите й, докато събираше мислите си.
— Когато отидох в къщата му и Ла Джиро се появи… Странно е, че го казвам и не мога да обясня какво точно се случи — продължи Мадалена, — но онзи следобед за първи път дълбоко в себе си осъзнах, че той е бил искрено загрижен за мен. Изпълнена съм с огромна лоялност към него, макар да трябва да призная, че като цяло е твърде глупав човек с невероятна дарба.
— Значи в крайна сметка го обичаш, пък макар и малко. — Лицето на Киарета беше сериозно.
— Съществува ли такова нещо като „малко любов“? Не така съм си го представяла. — Мадалена спря и се замисли. — Сега в негово присъствие се чувствам в безопасност. Не виждам как би могъл да ме нарани отново, защото нямам нужда от него и поради това ми е по-лесно да си отворя сърцето. И не мисля, че той има някаква представа колко ми е скъп.
Погледна към Киарета с продължителна, изпълнена с обич, усмивка.
— Нали се сещаш за конете, при които онзи ден по време на пикника заведохме момичетата да ги нахранят? Ако протегнеш пълна с храна ръка, конете ще се втурнат насреща ти, но нима през останалото време ги е грижа за теб? И ако някой им носи храна, има ли значение за тях какъв човек е? Същото е и с Вивалди. Не искам особено много да е покрай мен, но не мога да си представя никога да не се връщам при него, независимо от обстоятелствата.
Двете замълчаха.
— Трябва да си почина — рече накрая Мадалена и леко издърпа ръката си. — Киарета, това, което ще чуеш тази вечер е най-забележителната музика, писана някога, сигурна съм.
— Хмм. Може и така да е и се радвам, че си в мир с Вивалди, но трябва да призная: ще се радвам, когато той си замине. — Тя се изправи. — Имам много работа. Можеш ли да намериш стаята си или искаш да те заведа?
— Ще се оправя — увери я Мадалена. — Винаги успявам. — Забелязвайки озадаченото изражение на Киарета, добави: — Да си намеря пътя. И ти ме научи на това.
Гостите пристигнаха, когато под синьо-бялото небе, откъм дърветата звучеше дрезгав птичи хор. Вивалди беше настоял концертът да започне, докато публиката все още разполагаше с достатъчно светлина да гледа през прозорците зад оркестъра, където лекият ветрец, поклащащ листата, щеше да наведе на мисли за пролетта. Ако всичко вървеше по план, щяха да завършат със зимния концерт, когато небето започнеше да избледнява на смрачаване.
Беше се преоблякъл и сега носеше черен кадифен жакет над поръбена с дантела риза, тесни панталони и бели чорапи. Мадалена бе облечена в червената скромна рокля на „Пиета“, а филите — в ефирни бели рокли, в чиито деколтета бяха забодени разноцветни летни цветя.
Вивалди изсвири първите ноти заедно с другите цигулки, докато виолата да гамба ковеше енергично континуо. Филите изпълниха началната част веднъж без него и после дойде неговият ред. Засвири, имитирайки песен на птица, а Мадалена и Корнелия се включиха с весел отговор.
Зад тях, върху посаденото в саксия дърво в лоджията, кацнаха две кадънки, наведоха главички и се огледаха наоколо, сякаш повикани от музиката. Облаците се движеха бавно по небето, докато оркестърът се разтапяше в бълбукащите звуци на поток. Виолата да гамба, твърде тежка по звучене за сцената, отстъпи място на звънтящо континуо, излизащо изпод клавишите на клавесин. Филите придаваха нюанси на всяка нота, преди да се върнат към основната мелодия в минор и да продължат с драматично движение на лъка към описанието на пролетен дъжд. Точно когато започнаха да поемат все по-нагоре, за да изобразят отлитането на птиците, двете кадънки също отлетяха и публиката зашумя, удивена от съвпадението. Вивалди подхвана следващата си солова секция, противопоставяйки на отлитането на птиците развълнуваната мелодия на оркестъра, преди спокойствието пак да се възцари и птиците, или поне онези от мелодията, да се завърнат.