Две бяха любимите теми на Анна Мария: музиката и бъдещето си, а за нея това бе едно и също.
— Ще стана… — замлъкна тя, мъчейки се да открие най-точната дума, — незаменима.
— Незаменима? — смъмри я Мадалена. — Това не е работа. Трябва да кажеш, че ще станеш монахиня или нещо подобно.
— Е, аз пък просто ще стана незаменима. Ще казват: „Трябва ни свирачка на теорбо и клавесин“ и аз ще съм на разположение. Вече мога да свиря на цигулка и виола, а когато стана малко по-висока, ще науча чело и бас. И орган, но сега още не достигам педалите.
Двете подхванаха нова обиколка на двора, където прекарваха почивката си, и Анна Мария продължи:
— Ще стана сото маестра, а може би дори маестра ди коро. Надявам се да се случи, преди да започна да мириша толкова лошо, колкото мирише тя. — Анна Мария опита да спре смеха си в дланите, но както обикновено той прерасна във високо грухтене, което се блъсна в тавана и стените на отворения коридор и им спечели смръщен поглед на матроната.
На Анна Мария бе възложено да даде на Мадалена първите уроци по лютня, но след няколко месеца момичетата стигнаха до заключението, че мечтата на Анна Мария да види Мадалена в хора няма да се сбъдне. Мадалена можеше да акомпанира, ако мелодията не бе твърде сложна, но свиренето й, изглежда, нямаше да излезе от тези рамки.
— Вероятно скоро ще ти назначат учител по флажолет — каза Анна Мария един следобед. — Трябва да научиш два инструмента, преди… — Лицето й стана сериозно и не довърши мисълта си. Момичетата замълчаха и отместиха погледи встрани, докато Мадалена не чу подсмърчането на Анна Мария.
— Какво има? — попита я.
— Първо, няма да прекарвам толкова много време с теб, когато престанеш да вземаш уроци по лютня. — Гласът на Анна Мария заседна в гърлото й. — После пък изобщо няма да те виждам, когато си тръгнеш.
— Кой казва, че ще си тръгна?
— Един ден ще те накарат да напуснеш, ще ти кажат да станеш монахиня или нещо от този род. Не знам! — Анна Мария зарови лице в дланите си.
Перспективата така притесни и двете, че започнаха да изчезват по време на почивките, за да се упражняват в празната зала.
Въпреки това пак не беше достатъчно.
— Не знам къде е проблемът — въздъхна Анна Мария. — Не си като Анетина, която ме кара да си мечтая да умра преди края на всеки урок. — Взе лютнята от ръцете на Мадалена и засвири все едно някое магаре ринеше с копита земята наблизо, като от време на време добавяше по някоя фалшива нота, за да допълни ефекта.
— Не знам защо не съм по-добра — рече Мадалена. — Много се старая. Може би я държа твърде далече от главата?
Вдигна лютнята и наведе глава така, че страната й да допре ръба на инструмента и дръпна струните. — Ще ми се да можех да я чуя.
Анна Мария сбърчи лице.
— Какво искаш да кажеш? Да не си глуха?
Мадалена не знаеше как да обясни.
— Искам да кажа да я чуя по-добре. Може би просто не е точният звук. — Замисли се за момент, без да е сигурна какво точно имаше предвид.
Анна Мария сви рамене и й подаде обратно лютнята.
— Изсвири отново онази част с арпеджиото. Толкова силно, колкото искаш. Тук няма никого.
— Знаеш ли какво би ми харесало повече? — попита Мадалена и продължи, преди да е изчакала отговор. — Да чуя как свириш ти, но не на лютня.
Анна Мария стана.
— На какво, тогава? На мандолина? Цигулка?
Мадалена беше чувала мандолина само веднъж или два пъти и не беше сигурна, че звукът й харесва, но цигулките винаги звучаха приятно в църквата.
— На цигулка — рече.
— И без това ми писна от тъпата стара лютня. Да вървим.
Анна Мария отведе Мадалена в друг кът за упражнения, взе оттам калъф и го отнесе в стаичка, стените на която бяха облицовани с дърво.
— Тук протичат частните уроци на най-добрите цигуларки — обясни тя. — Никога не съм свирила на това място, но всъщност никой никога не е казвал, че не можем да го правим. — Затвори вратата зад гърбовете им. — Може да си докараме неприятности, но не мисля, че някой ще ни чуе, а и съм любопитна да разбера как ще звучи.