Мадалена беше казала на Киарета единствено, че има възпаление на гърдата. Какво повече да й обяснява? Но всяка вечер, докато лежеше в леглото си, се докосваше с нарастваща тревога. Опитваше да се убеди, че няма за какво да се притеснява, отдръпваше ръката си и я измъкваше изпод одеялото, за да не се изкуши отново да я върне върху гърдата си.
„Просто нещо, с което трябва да живея — казваше си — вероятно нищо по-различно от някой възел в коляното или издатина в черепа. Не боли, а това означава, че не е сериозно — повтаряше си всяка вечер със същата монотонна постоянност, с която произнасяше молитвите си. — Пък и с всичките тези лекове все нещо ще подейства.“
След година, наскоро след трийсет и осмия й рожден ден, Мадалена се подхлъзна по мокрите стъпала на църквата и си счупи крака.
— Беше странно — каза тя на Киарета, когато сестра й я посети в болницата на „Пиета“. — Не беше кой знае колко сериозно падане. Може би просто остарявам.
Когато стана възможно да се върне в стаята си, Киарета престана да я посещава. Беше бременна в шестия месец, беше напълняла прекомерно и подобно на сестра си имаше проблеми с придвижването. Причината се изясни след два месеца, когато роди близнаци — момченце на име Тома и момиченце, Бианка Мария. Щом се възстанови, семейството напусна Венеция, за да прекара лятото във вилата, откъдето тя разменяше писма със сестра си. На Киарета й се стори странно, но не и притеснително, когато Мадалена й каза, че е прекалено заета, за да ги посети. В писмата й нямаше и намек за някакви проблеми, бяха изпълнени с весели случки от живота ни филите и техните концерти и с въпроси за децата.
Първия път, когато посети Мадалена след бременността си, Киарета с ужас наблюдаваше през решетката на парлаториото как сестра й приближава, подкрепяна от Анна Мария. Киарета притисна длан към устните си, за да не чуят околните вика й. Мадалена се подпираше на бастун, а кожата й беше пепелявосива на цвят.
„Тя умира.“ Киарета изтласка мисълта назад, докато поздравяваше сестра си.
— Бастун? — попита, опитвайки се да звучи шеговито.
Мадалена седна и въздъхна с облекчение.
— Какъв късмет, че ми остава малко повече от година до пенсия. Тогава по цял ден ще си седя в стаята — отвърна тя с тих смях.
Киарета забеляза как няколкото думи я оставиха без дъх, но гласът на Мадалена беше весел, сякаш изреченото бе някаква шега.
— Казвах й да се грижи по-добре за себе си — намеси се Анна Мария. — Не се храни достатъчно, а това няма да помогне на крака й да зарасне както трябва. — Киарета долови същото раздразнение в тона на Анна Мария, каквото бе усетила в своя същата тази сутрин, когато Доната бе блъснала настрана купата с леща и корени, които готвачката й беше приготвила, за да се справят с болките в стомаха й с думите, че е твърде грозно на вид и не става за ядене.
— Прекалено голям инат си и това не е добре за теб — скара й се Киарета.
Мадалена ги погледна намръщено.
— Не искам да говорим за мен. Разкажи ми за близнаците! — рече с тон, който показваше, че предишната тема е приключена. — Вече са на колко… на пет месеца?
— Нямам търпение да ти ги представя. Тома е малък пакостник — отвърна Киарета, опитвайки се, въпреки огромното задоволство, което изпитваше всеки път, когато говореше за децата си, да се примири със смяната на темата.
— Като майка му, когато беше малка — засмя се Анна Мария.
— А Бианка Мария е умалена твоя версия — осведоми сестра си Киарета. — Най-сладкото същество на този свят. Тъмна коса с червеникави нюанси. Почти не плаче. — Лицето й стана сериозно. — Наистина ли си добре? Знам как задържаш всичко в себе си.
— Добре съм. — Мадалена си пое дъх, все едно се канеше да каже още нещо, но замълча. Киарета изчака и най-накрая сестра й продължи: — Не знам защо се чувствам толкова зле през цялото време. Нощем ми е трудно да дишам и изобщо не ми се яде. Вероятно е от всичките тези отвратителни неща, които трябва да гълтам, за да се почувствам по-добре.
— Ще ми кажеш, нали?
— Разбира се.
Светлината, проникваща през прозорците, започна да намалява и Киарета се надигна да си сложи наметалото. Мадалена й направи знак да се приближи до решетката.
— Стълбите — рече тя. — Знаеш колко са тъмни стълбищата и колко хлъзгави могат да бъдат. Боли ме като ги изкачвам и като слизам по тях. Знаеш, че обичам посещенията ти, но можем ли да си пишем известно време, докато кракът ми се подобри?