Киарета погледна към Анна Мария, за да види какво мисли тя по въпроса. Лицето на приятелката й беше безизразно, сякаш и тя самата не беше сигурна защо Мадалена отправяше подобно предложение.
— Но как тогава ще видиш Доната и Мафео? — попита Киарета. — И бебетата?
— Това просто ще трябва да почака. Но не задълго.
Киарета поклати глава.
— Познавам те, Мадалена. Изобщо не ми изглеждаш добре, а през цялото лято ме караше да си мисля противното. Искам да те виждам за свое собствено успокоение.
— Киарета, моля те. Болката…
„Не знам какво да правя“, помисли си Киарета. Втренчи се в очите на сестра си, сякаш можеше да ги принуди да й дадат някаква идея. Нито една от двете не продума.
Тогава се намеси Анна Мария.
— Мога често да слизам до тук, за да те осведомявам как е — предложи тя.
Мадалена и Киарета откъснаха очи една от друга.
— Прекрасна идея — съгласи се Мадалена.
Киарета не беше толкова сигурна. В края на краищата, Анна Мария не й беше писала цяло лято, а повече от очевидно беше, че нещо не е наред. Все пак познаваше сестра си твърде добре и си помисли, че сигурно е принудила Анна Мария да не я тревожи. По този начин поне можеше да открие нещо.
— Добре — кимна Киарета. — Но най-добре да не е задълго.
Беше време да си ходи и Киарета приближи страна до решетката за ритуалното им сбогуване. Мадалена я целуна, после поднесе своята буза на сестра си. Между отпуснатата кожа и черепа не беше останало нищо и Киарета отново почувства как паниката й се връща.
— Другата седмица. По същото време — каза тя на Анна Мария. — Или по-скоро. Изпрати ми бележка и ще дойда, независимо какво правя.
Анна Мария кимна. Беше сбърчила чело и не успя да срещне погледа на Киарета за по-дълго от секунда, преди да отмести очи встрани.
Когато се прибра у дома, Доната и Мафео бяха на уроци, а близнаците спяха. Киарета спря в портегото, приведе се към огледалото и се взря в отражението си. Косата покрай слепоочията й растеше още по-тънка и макар сивото да не контрастираше достатъчно на фона на русото, за да бъде забелязано, виждаше как, надхвърлила трийсетте, външността й започваше да се променя. Кожата покрай очите й беше леко сбръчкана, устните й изтъняваха. Лицето, което я гледаше от огледалото, беше все още красиво, но безспорно по-старо, а сега — и напрегнато от тревогата покрай сестра й.
Клаудио не беше тук, за да сподели притесненията си с него. Беше заминал преди повече от месец по работа. Джовани Антонио Канал, бивш художник на декори в „Театро Сент’Анджело“, сега рисуваше пейзажи в работилницата на Клаудио под името Канапето и картините му бяха станали толкова известни из цяла Европа, че Клаудио отсъстваше дълго, за да събира печалбите от все повече и повече градове. В последното си писмо предполагаше, че ще се прибере у дома след една-две седмици и Киарета се опита да отхвърли притесненията за сестра си до неговото завръщане, като се отдаде изцяло на грижите за близнаците, осемгодишния си син и единайсетгодишната си дъщеря.
Мафео беше станал мургаво красиво момче със същата здрава конструкция и гъсти вежди като Клаудио. Косата на Доната, руса като на Киарета при раждането й, беше придобила розов оттенък — нещо средно между косата на майка й и на леля й. Не беше наследила сините очи на Киарета, по-скоро лешниковите очи на Мадалена, които, обградени от дълги тъмни мигли, я превръщаха в тип, който би предизвикал възторга на Тициан.
Доната вече беше изучавала клавесина през по-голямата част от живота си. Почти всеки следобед сядаше спокойна и замечтана пред клавиатурата и плъзгаше пръсти по нея е нарастваща самоувереност, а бедрата й докосваха тези на Киарета, докато момичето сякаш се вслушваше в звуците, които извираха от таен кладенец някъде вътре в майка й. Андреа често се присъединяваше към тях, а понякога и Лука, и Доната радостно изпискваше, когато сядаха на пейката до нея и пееха песен след песен.
Няколко месеца след последната й среща с Мадалена, Киарета и Доната седяха пред клавесина, когато влезе Зуана, за да каже на господарката си, че един от бизнес сътрудниците на Клаудио я чака на долния етаж, в сала д’оро.
— Не съм облечена — отвърна Киарета. — Кажи му да почака.
— Настоява, че е спешно, мадона.
Доната усети как тялото на майка й се напряга.
— Мама? — погледна я въпросително тя.
— Продължавай да свириш, кара — отвърна майка й, приглади полите на роклята си и пооправи прическата си пред огледалото, преди да се спусне надолу по стълбите.