В кабинета адвокатът извади дебел пергамент. Антония беше първата, която се споменаваше в него. Пиеро се успокои, когато чу, че жена му ще получава малка годишна издръжка, но лицето му помръкна, когато адвокатът продължи да чете. Никой, освен Антония, нямаше да може да тегли от парите, а изпълнителят на завещанието трябваше да следи парите да не отиват никъде другаде, освен за покриване на личните й нужди и за домакинството. Обидата беше повече от очевидна. На Пиеро не можеше да се вярва.
Затворената му в манастир сестра щеше да продължи да получава настоящата си годишна издръжка до смъртта си, но Клаудио бе добавил малка сума към нея. Сестра му щеше да прекара остатъка от живота си в добре обзаведена стая в манастира „Сан Закария“ и щеше да разполага с достатъчно пари, за да дава партита, да си купува парфюми и други луксозни стоки и да се облича модерно.
Клаудио не оставяше нищо на брат си, тъй като наследството им било разделено по равно от баща им и всеки можеше да се разпорежда със своя дял така, както пожелае. Решението му бе да остави всичко на семейството си. Киарета слушаше поразена, докато адвокатът четеше думите на мъжа й.
— „На моята обична съпруга, Киарета, която бе най-голямото удоволствие в живота ми, оставям цялото си богатство, да се разпорежда сама с него. Съветвам я да се погрижи децата ни да получат справедливи дялове от наследството, които да позволят на дъщерите ми, Доната и Бианка Мария, когато пораснат, сами да вземат решение дали да се омъжат, или да влязат в манастир. Синовете ми, Мафео и Тома, ще получат достатъчно, за да се оженят, да продължат семейния бизнес, да започнат нови бизнес начинания, ако така решат, и да изпълняват задълженията си към републиката. Дано любимите ми синове бъдат така щастливи като мен да си намерят обични и способни съпруги, които да са винаги до тях, а на дъщерите си, в случай че се омъжат, пожелавам същото.
Що се отнася до управлението на бизнеса ми от моята съпруга, силно й препоръчвам да приеме помощта, която съм сигурна, че ще й бъде предложена от Лука Барбериго и Андреа Корнер. Те са отлични бизнесмени, за които вярвам, че винаги ще действат в най-добър интерес на моята жена и деца.“
Адвокатът продължаваше да говори, но Киарета не можеше да възприеме нищо повече. Клаудио беше оставил всичко — къщите, дела си в театъра, ателието за картини, всичко! — на нея. И я беше подканил да задържи Андреа в живота си.
„Дали е знаел?“
Адвокатът продължи, но тя не чу нищо повече. Когато той сгъна завещанието и го остави настрана, Антония и съпругът й се изправиха.
— Ще се върнеш ли с нас? — Гласът на Пиеро беше глух и напрегнат.
Адвокатът отвърна вместо нея.
— Трябва да поговорим за кратко насаме — рече той. — Ще се погрижа тя да се прибере у дома.
Когато двамата излязоха, адвокатът извади друг документ.
— Има и допълнение към завещанието. Не се отнасяше до никого другиго, затова реших да го споделя с теб на четири очи. Има още една клауза, този път засягаща „Пиета“.
Той дълбоко си пое дъх, преди да продължи.
— Киарета, трудно ми е да го изрека. Съпругът ти има още едно дете, дъщеря, от известна куртизанка. Тя не искаше да отгледа момиченцето, затова Клаудио се погрижи да го приемат в „Пиета“. Грижеше се за дъщеря си възможно най-добре, но бащинството му се пазеше в тайна.
— На колко е години? — прошепна Киарета.
— Мисля, че е приблизително на същата възраст като по-голямата ти дъщеря, може би малко по-голяма. Страхувам се, че не разполагам със свободата да ти кажа името й или нещо друго, освен, че е здраво момиче, филя ди комун. — Усмихна се леко. — Очевидно не е надарена с музикален талант, но е достатъчно хубава. Във всеки случай допълнението към завещанието й осигурява годишна стипендия, която да се прибавя към зестрата й и ти ще трябва да се погрижиш сумата да се изплаща редовно, защото като изпълнител на завещанието единствена ти се разпореждаш със средствата.