За самия Вивалди съществуват малко откъслечни сведения. Почти пълното мълчание пречи да се хвърли светлина върху богатството на музикалните среди на Венеция през осемнайсети век, когато дори човек от неговия калибър не е успявал да се открои ясно от останалите. Здравословните му проблеми (вероятно астма, макар някои да предполагат, че е страдал от ангина), са реални, но дали са били истинска причина или удобно оправдание, за да се откаже от воденето на църковни служби само година след ръкополагането му, вероятно никога няма да узнаем. Скептични негови съвременници се съмняват в истинската тежест на болестта му, отбелязвайки неизчерпаемата му енергия, когато се касаело за личните му проекти, в това число написването на стотици музикални композиции, функциите му на импресарио в „Театро Сант Анджело“ и годините на почти непрекъснати пътувания из Италия и Европа.
Той очевидно е бил пламенен католик, независимо от факта, че не е бил прикрепен към енория и е известен във Венеция като Ил Прете Росо, Червеният свещеник, заради необичайно червената му коса. Въпреки твърденията на свидетел как е композирал с молитвена броеница в ръка, религиозността му не го е спирала да е хитър и според някои — дори безскрупулен бизнесмен, изгарящ от желание да продава „оригинални“ композиции в леко изменена форма на различни купувачи. В действителност, това е честа практика сред зле платените композитори, притиснати да задоволят огромното търсене. Вивалди е бил параноик и изпадал в състояния на самосъжаление, но в наподобяващата на времето на Инквизицията обстановка във Венеция от осемнайсети век със стриктно определените социални роли и бесните колебания при приложението на законите, вероятно е разбираемо защо се е чувствал уплашен и му се е струвало, че с него се злоупотребява.
Вивалди достига върха на успеха си като оперен композитор през същия период, през който написва „Четирите годишни времена“. Но стилът му вече е засенчен от този на немските композитори, най-вече Хендел и Бах. Той продължава да композира за своите патрони и след един последен опит да възстанови репутацията си във Венеция, потегля за Виена с надежди за по-зелени пасбища в двора на император Карл VI. Късметът му изневерява, когато Карл внезапно умира, оставяйки Вивалди без перспективи в чуждия град. Маестрото умира там през 1741 година, без пукната пара, на шейсет и три годишна възраст и като трагично предизвестие за онова, което ще се случи след петдесет години с Моцарт в същия този град, е погребан в неупоменат гроб на просяк. Анна Джиро, която заминава за Виена с него, през 1748 година се завръща в Италия и се омъжва за благородник.
„Пиета“ просъществува до края на века. През 1797 година Венецианската република е превзета от Наполеон и редица женски манастири са разпуснати и институциите от рода на оспедали са обхванати от същия реформистки плам. Сградите на „Пиета“ са разрушени. Днес на мястото на оригиналната църква се издига хотел „Метропол“. В лобито на хотела са запазени няколко от оригиналните мраморни колони. Иначе в сградата има малко на брой останки, включително спираловидно стълбище, вероятно използвано от филите, и каменен кладенец в двора, около който са прекарвали по-голямата част от часовете си за почивка. От масивната сграда, някога дом на една от великите венециански институции, не е останало нищо друго. В построената наново църква в съседство, на Рива дели Скиавони, гравирана плоча отбелязва връзката на Вивалди с „Пиета“, а отскоро на горния етаж е отворен малък музей, посветен на коро.
Творчеството на Вивалди потъва в мрак за близо двеста години. До средата на двайсети век никой, освен учените, занимаващи се с периода, не е чувал за него. През 1930 година в Торино е открита огромна частна колекция от партитури и до 1950 г. първият запис на „Четирите годишни времена“ вече е широко разпространен. Но дори след намесата на специалистите, дезорганизираният и почти случаен начин на съхранение на част от мелодиите създава проблеми да се разбере със сигурност къде, кога и за кого е изпълнена тази творба за първи път. Много от композициите на Вивалди са събрани и професионално публикувани, но други са поставени в контекст единствено по хартията, върху която са написани, според предположението, че една поръчана партида хартия е използвана, преди да е закупена друга. Независимо от това, бележките, запазени в „Пиета“, и драсканиците по някои оцелели разнородни партитури потвърждават, че композициите, за които съм писала, са изпълнявани в църквата и наистина са били в репертоара на фили ди коро. До момента никой не е определил точно ранната история на изпълнението на „Четирите годишни времена“, но характерът на музиката кара мнозина да предполагат, че е поръчана от частно лице. Тъй като фили ди коро са изнасяли доста представления пред частна публика, струва ми се разумно да се заключи, че са изпълнявали творбата при условия, подобни на описаните от мен.