После всички момичета се събраха на площадчето пред църквата.
— Сега ще тръгнем към манастира „Санта Мария деи Кармини“ — обясни една от придружителките. — Там монахините са ни подготвили специално угощение, а после ще се върнем в „Пиета“.
Момичетата поеха в редица по фондаментото — тясната пътека край малкия канал, докато не завиха по по-широка алея покрай по-голям канал. Вдясно от тях се издигаха тухлените стени на „Санта Мария деи Кармини“, а във водата вляво плуваха няколко патици; на един стълб беше кацнала чайка. За скупчените момичета от „Пиета“, пачите пера бяха редки като скъпоценности и придружителките им спряха, за да дадат възможност на поверениците си да погледат за момент.
По едно време Гелтруда, по-възрастната от двете матрони, плесна с ръце.
— Хайде — подкани ги. — Сестрите ни чакат.
Пред очите им изникна мостът към Кампо деи Кармини. Момичетата бяха почти сами на фондаменто, но мостът беше пълен с групички хора, повечето млади мъже, които разговаряха развълнувано и достатъчно високо, за да ги чуят послушничките.
Едната от придружителките, застанала начело на групата, напрегна тяло и забави стъпка. Гелтруда напусна опашката на редицата и отиде отпред, за да си размени няколко думи с нея.
— Видя ли това? — чу я да казва Мадалена. — Мислиш ли… — Гласът й трепна и замлъкна, и Гелтруда довърши мисълта си с многозначителна гримаса.
Двете жени хвърлиха разтревожени погледи към моста.
— Казах на приората, че идеята да ги изведем по това време на годината е лоша — отбеляза Гелтруда, — и виж сега…
— Дали да не се върнем? Можем да помолим готвачките от „Пиета“ да дадат някаква храна на момичетата.
— С какво? Гондолата, която трябва да ни вземе, ще дойде чак следобед.
Двете жени се огледаха и задържаха момичетата, докато тълпите продължаваха да пресичат моста и да се изливат на Кампо деи Кармини.
— Ще останем в манастира и там ще изчакаме гондолата — чу отново Мадалена гласа на Гелтруда. — Невъзможно е да се върнем в „Пиета“ пеша. Не знаем пътя, освен по вода. Не виждам какъв избор имаме.
Набързо се прекръсти, преди да се обърне към групичката.
— Вървете бързо и не се отделяйте една от друга — нареди им и махна да я последват.
Тълпата не обръщаше никакво внимание на момичетата. Киарета гледаше как хората пресичат площада пред църквата и изчезват в странична уличка.
— За къде бързате толкова? — извика тя, но никой не спря да й отговори.
Край нея мина гол до кръста мъж, наобиколен от младежи, които крещяха името му. Един от младежите носеше нагръдник от ламиниран картон, декориран с цветни мотиви.
— Николоти! Николоти! — скандираше младежът.
— Хей, внимавайте какво правите! — извика някой, когато две деца, понесли дълги самуни хляб, си запробиваха път сред навалицата.
Щом хлапетата стигнаха до края на Кампо деи Кармини, затичаха, размахали самуните като победни знамена. Зад тях някакъв мъжки глас крещеше:
— Спрете ги! Крадци!
Киарета наблюдаваше суматохата и не усети как е изостанала от групата. Гелтруда здраво я сграбчи за рамото и я бутна напред.
— Малка глупачка! — рече жената. — Прояви здрав разум. Влизай вътре!
Дори в сумрака, царящ в църквата, където насядаха момичетата, тревогата по лицата на придружителките беше очевидна.
— Да се помолим на благословената Божия майка да се измъкнем живи и здрави от това изпитание — каза една от монахините, които ги посрещнаха.
Киарета и Мадалена се прекръстиха и сведоха глави.
Монахинята повтори молитвата в прослава на Божията майка, преди да се обърне към момичетата.
— Понякога светът може да е твърде плашещо място — рече и кимна към вратата и хаоса навън. — Но не сте ли щастливи, че имате някой, който ви обича и ви предпазва? Само си помислете — за благословената Дева вие сте нейни деца точно толкова, колкото й собственият й Син! Каква по-голяма чест от това? — Сбърчи вежди и потърка чело, сякаш се опитваше да измисли какво още да каже.
Мадалена извърна глава и се удари в дърворезбата на църковния трон, на който седеше. Вдигна очи нагоре и на фона на слабата светлина на свещите зърна странните създания, изрязани в тъмното дърво, толкова близко, та всеки момент май щяха да зашепнат в ухото й. Гола до кръста русалка втренчено я гледаше с празния си поглед, опасен звяр все едно току-що бе изскочил от страничната облегалка и си проправяше път нагоре по облегалката на трона. Мадалена седеше, без да помръдва, сякаш ако внимателно слушаше монахинята, чудовищата щяха да се оттеглят. С крайчеца на окото си забеляза игуменката, пристигнала преди миг, и сега разговаряше с придружителките.