— Не знам какво имаш предвид.
— На чия страна сте? — намеси се момичето, раздразнено от невежеството на Мадалена.
— Не съм на ничия страна.
— О, оставете ги на мира — каза бащата. — Те не принадлежат на нашия свят.
— Просто не можехме да ви оставим на онова място — обърна се жената към Гелтруда. — Ще ви свалим някъде, където е безопасно и когато е възможно.
Гелтруда кимна. Стисна броеницата, която бе извадила от джоба си, устните й замърдаха, а погледът й се заби в дъното на лодката.
На тротоара се завихряха нови битки. Хората, наблюдаващи от горните прозорци на сградите покрай канала, започнаха да хвърлят боклуци и счупени съдове върху тълпата долу. Мадалена забеляза как някакъв тип пропълзя по покрива на една от къщите и откърти керемида. Захвърли я към канала и тя падна само на няколко сантиметра от лодката пред тях.
— Защо правят така? — изпищя Киарета.
— Кое, това ли? — попита жената. — Не си ли чувала за пулите? Войните с юмруци?
— Не — изрида Киарета. — И ги мразя! Накарайте ги да спрат!
Децата се изсмяха.
— Да спрат? Та те едва сега започват!
Майка им посегна да ги плесне.
— Малки грубияни!
— Но аз искам да видя истинска бъркотия! — рече момчето и изкрещя с пълно гърло: — Фрота! Фрота!
— И аз! — подкрепи го момичето. Изплези се на Мадалена и се изкиска.
Мъжът бе успял да промуши лодката сред останалите и да стигне до място, откъдето имаше по-добър изглед. Вдясно двама младежи скочиха от едно фондаменто и започнаха да пълзят по лодките, за да стигнат до отсрещната страна на канала.
— Николоти! Николоти! — завика ухилено семейството, размахвайки юмруци във въздуха, когато двамата скочиха в тяхната лодка.
Единият събори момичето с коляното си и въпреки, че лицето му се сгърчи, то се съвзе, без да заплаче, изправи се и продължи да скандира с брат си.
За няколко минути мостът до манастира се изпълни с мъже, които напредваха към средата му — фракцията на Николоти от едната страна, тази на Кастелани — от другата. Юмручни удари запратиха някои от тях обратно към фондаменто, а върху раменете на останалите се застоварваха удари с пръчки. Някъде около средата на моста мъжете се вкопчваха един в друг и започваха да се бият, докато някой от тях или и двамата не се озовяха в канала. Един мъж падна във водата и остана неподвижен на повърхността й, а от раната в главата му се процеждаха струи кръв. Измъкнаха го в лодка и няколко души се надвесиха над него.
— Мъртъв ли е? — извика жената от лодката на Мадалена и Киарета.
— В безсъзнание е — отвърнаха отсреща, — но диша.
Двете деца изръмжаха разочаровано.
После всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Едната от групите си проби път до центъра на моста и дори и най-яростните усилия на противниците им не успяха да я избутат обратно. От далечния бряг на канала се разнесоха диви одобрителни възгласи, а победените се събраха на купчини, поклащайки разочаровано глави. Тълпата започна да се разпръсва и скоро беше възможно лодката, в която бяха Киарета и Мадалена, пак да потегли.
Когато опасността премина, Гелтруда се върна към живот и отново започна да се кръсти.
— Хей вие, в червеното — обърна се към нея мъжът. — От „Пиета“ сте, нали? — Гелтруда кимна, а лицето на мъжа разцъфна в усмивка. — А! Вашите певици са най-добрите в цяла Венеция! — и затананика мелодия, която хорът бе изпълнявал предишната седмица.
Киарета и Мадалена го изгледаха изненадани.
— Ходите в нашата църква? — попита Киарета.
— Когато мога. — Продължи да пее, но в неговата версия Светата Дева бе заменена от красива девица с устни като рубини, а езикът, на който звучеше песента, не бе латински, а венециански диалект. Жена му се присъедини към него и скоро към пеенето им се включи друг глас, от брега на канала, последва друг — от някакъв прозорец.
Плъзгаха се надолу по Рио ди Санта Маргерита и пееха песен след песен, а към тях се присъединяваха гондолиери и хора от брега. Киарета се включваше на латински там, където си спомняше текста, без да обръща внимание на мръщенето на Гелтруда.
Мадалена гледаше как в канала покрай тях подскачат изгубени шапки, парчета картонени ризници, обувка. Боклуците, хвърлени от прозорците, се бяха насъбрали покрай брега, заобиколени от ивица мазнина, която, прихванала светлината, проблясваше във всичките цветове на дъгата. Патиците се върнаха, Киарета отпусна пръсти във водата и започна да подвиква на птиците да дойдат по-близо.
Наближиха Канале Гранде и завиха към „Пиета“, а залязващото слънце превърна фасадите на богаташките къщи в ярки квадрати от охра, червеникавокафяво и розово. Гласовете на гондолиерите се смесиха с писъците на чайките, поели на последния си за деня полет, хор на доволните и изпълнените с надежда, отправящ призив към света да забрави всичко, освен възвишеното.