— Не, но мисля, че сигурно й доставя удоволствие да ме слуша как свиря.
Лицето на Лучана беше почервеняло при отявленото нахалство и Мадалена се беше разтреперила за съдбата на своята приятелка. Лучана обаче забеляза сериозното изражение на Анна Мария и се задоволи само да помърмори известно време и я бе наказала да стои права в ъгъла и да свири нотната стълбица във всеки ключ, нота по нота, в продължение на един час. В края на краищата, всички в стаята, в това число и Лучана, подозираха, че Анна Мария е казала истината.
Вместо това Лучана пренесе раздразнението си върху протежето на Анна Мария, като напълно я игнорира и я прехвърли на Силивия. Силвия обучаваше Мадалена по начина, по който бяха обучавали нея самата, но когато свиреха най-добрите цигуларки, Мадалена виждаше как тяло, инструмент й музика се сливат в нещо интимно и цялостно, което явно не бе постигнато единствено с уроци. Мадалена прекарваше лъка по струните и тонът, който излизаше, беше толкова сладък и богат, че понякога забравяше да диша. Дълго след края на уроците си спомняше как пръстите й бяха летели и трепкали по струните, част от нещо загадъчно и свещено.
Удоволствието, че е станала инициата в хора малко след като бе навършила единайсет, през последната година беше заглушавано от факта, че учителка й е Силвия. Въпреки това копнееше дори за най-малката възможност да извади цигулката от облечената й в сатен кутия, да натърка лъка с колофон и да се пренесе в свят, където не съществуваше нищо друго освен звук.
За пореден път обаче нахлуха грубо в този свят.
— Не, не, не! Ето така! — Силвия сграбчи китката на Мадалена и рязко я извърна навън.
Мадалена изгледа втренчено Силвия, опря лъка до струните и отново изсвири серията арпеджио. Притвори очи, унесена в мудната мелодия, напълно забравила за Силвия. Гърбът й се заклати в такт с музиката, намръщеното й изражение омекна.
Силвия плесна два пъти с ръце.
— Защо правиш така?
— Как?
— Затваряш си очите и започваш да се движиш наоколо.
Мадалена я изгледа за миг, без да е сигурна какво имаше предвид учителката й.
— Така ли правя?
— Да, и по-добре да престанеш. Трябва да внимаваш и да спреш да правиш каквото ти скимне. Това е урок.
Мадалена затвори очи.
— Знам.
— И, между другото, като правиш така ме изнервяш. От теб се иска да свириш, не да… мечтаеш.
Камбаната за обяд още не беше прозвучала, за да сложи край на урока им, но Мадалена отпусна лъка.
— Боли ме главата — извини се. — Ще се упражнявам в свободното ни време, ако маестра Лучана разреши.
Горната устна на Силвия се извърна презрително и разкри изцяло зъбите й. Поклати глава.
— Никога няма да станеш по-добра, ако не слушаш.
„На петнайсет години си, а вече звучиш като дърта коза. Помисли си Мадалена. Единствената причина за главоболието си ти.“
Мадалена тръгна сред двойките момичета, надвесени над цигулките и виолите си, към мястото, където седяха Лучана и едно по-голямо момиче. Мадалена и другите момичета знаеха, че въпреки настоящия си вид и държание навремето Лучана е била най-известната цигуларка от четирите оспедали, и на момичетата често им се напомняше, че трябва да са благодарни, задето именно тя им е учителка. Сега подаграта беше засегнала краката на Лучана до такава степен, че не можеше да обуе нищо друго, освен пантофи. Ако някога се бе отличавала с нежност и доброта, то те напълно бяха изчезнали през годините, изпълнени с болка.
Подобно на Микиелина, и Лучана скоро щеше да получи разрешение да се пенсионира и да остане в „Пиета“ до смъртта си, в специалната група от пенсионирани музикантки, известна като джиубилате, но тъй като никой не знаеше по-добре от нея как да изтръгне звук от цигулка, бяха я накарали да продължи да работи, независимо от немощта й. Продължаваше да се появява в залата всеки ден, често в невероятно лошо настроение и на Мадалена й се струваше, че температурите падаха, а дори и малкото светлина, успяла да се процеди през мръсните прозорци, изчезваше в мига, в който Лучана прекрачеше прага.
Когато Мадалена приближи маестрата, Лучана направи знак на момичето да спре свиренето за момент.
— Да? — вдигна вежди тя. — Какво искаш?
— Днес не се чувствам добре, маестра. Боли ме главата и искам да прекъсна урока си.
Лучана шумно пое въздух, давайки израз на раздразнението си.
— Конгрегационе наеха учител по цигулка, който да поеме част от задълженията ми. Днес ще е тук за среща с маестро Гаспарини. Планират да ни посетят. Той иска да види колко сме и колко упорито се трудим. — Ъгълчетата на тънките й устни увиснаха. — Няма място за капризи, Мадалена. Виждаш как страдам аз, но предпочиташ да се размекваш от някакво незначително главоболие? Намери си някой ъгъл и се упражнявай там, докато той се появи.