Беше облачно и макар до прозореца да беше по-светло, течението на нетипично студения септемврийски ден бе причина всички да избягват този ъгъл. Мадалена потръпна, докато настройваше струните и пристягаше лъка. Вече се чувстваше по-добре, тъй като единственото нещо, от което имаше нужда, бе да избяга от Силвия, да свири сама така, както иска, далеч от втренчения поглед на Лучана, извън залата, дори някъде извън „Пиета“, където идеалната музика дразнеше и предизвикваше мълчаливи знаци.
Пръстите й вече се бяха вдървили от студа, но скоро забрави за това неудобство, унесена в любимата си мелодия, нежна приспивна песен, която й напомняше за люлеещите се пред къщата, в която беше израснала, дървета. Докато свиреше, очите й оставаха затворени, нямаше я Силвия с нейното пляскане. Към края стигна до пасаж, който все още беше прекалено сложен за нея и изискваше силна концентрация. Със затворени очи, го свиреше отново и отново.
— Синьорина? — Отвори очи, стресната от гласа, който, макар и писклив и носов, без съмнение принадлежеше на мъж.
Първо забеляза косата му. Светлината, която проникваше през прозореца, осветяваше мъжа изотзад и косата му изглеждаше ярка като залез, разпиляна като пламък по раменете, скрити под черно свещеническо расо.
Учителят по цигулка. Мадалена рязко се изправи. Лучана стоеше наблизо заедно с един от членовете на Конгрегационе, облечен в черната роба на венециански благородник.
Червенокосият свещеник взе цигулката от ръцете на Мадалена.
— Може ли? — попита и протегна ръка за лъка.
Сложи цигулката под брадичката си и импровизира встъпителната част, водеща към трудния пасаж. Замисли се за момент, после отново опита и накрая й подаде обратно цигулката.
— Не е толкова трудно, колкото изглежда — рече. — Опитайте така. — Хвана пръстите й и ги раздвижи по различен начин.
Тя засвири и не спря, докато не почувства пръстите си на място, после повтори целия мотив заради самото удоволствие.
— Много добре — отбеляза свещеникът. — Може ли да ми изсвирите останалата част от мелодията?
Мадалена почувства как лицето й пламва.
— Сега ли?
— Разбира се, стига да желаете.
Сърцето й подскочи. Искаше да свири по възможно най-добрия начин пред Лучана, но не спираше да изтръгва фалшиви ноти от цигулката. По някакъв начин към края успя да възвърне контрола си над инструмента, но когато прецени цялото си представяне, единственото, което си спомняше, бяха грешките. Лицето на Лучана изрази неодобрение, преди да възприеме обичайното си безстрастно изражение.
Свещеникът я гледаше озадачен. Младото му лице беше овално, брадичката му — изпъкнала напред, все едно с дългия тънък нос се опитваха да се срещнат в окръжност. Огнената му коса и крехката фигура напомняха на Мадалена за приказните гноми, които излизаха от горите, за да пакостят на селяните. За разлика от тях обаче той не беше нито грозен, нито отблъскващ, а излъчваше огромна енергия, която сякаш привличаше цялата стая към него.
Преди да е успяла да се извини за свиренето си, той заговори.
— Не се страхувате от трудностите — отбеляза. — А музиката — потупа се по челото — е в състояние да държи в подчинение всички ни. Как се казвате?
— Мадалена. — Гласът й прозвуча като шепот.
— Мадалена. Мадалена Роса — повтори учителят, като подръпна косата си. — Червена. Като моята. — Кимна бързо и се отдалечи, за да се присъедини към Лучана и останалите в другата част на стаята.
Мадалена седна и зачака гостите да си заминат, за да получи поредната доза конско от маестрата. Когато мъжете излязоха, Лучана приближи към нея. Докосна я по рамото и неочакваният нежен жест отслаби твърдото намерение на Мадалена да не плаче.
— Бях ужасна — въздъхна и зарови лице в дланите си. — Толкова много исках да ви впечатля и сега… — Не довърши. „Сега ще си остана вързана със Силвия до края на живота си.“
— Свиренето ти наистина беше ужасно — съгласи с Лучана, — но той видя нещо в теб и иска да ти се обръща специално внимание. От утре ще ти преподавам аз. Подчертавам, че не е повишение, а специален ангажимент — веднъж седмично.
Мадалена поразено я изгледа.
— С вас?
— С кой друг? Да не очакваш частни уроци от самия дон Антонио Вивалди? Най-добрият цигулар във Венеция.