— Не, маестра — промълви Мадалена.
Беше се надявала на някой мъничко по-добър от Силвия и засрамена, че думите й бяха разбрани погрешно, отмести поглед встрани. Всички момичета в залата, хванали инструментите си, ги гледаха. Мадалена заби очи в пода, уплашена от непроницаемите им погледи.
Ако Мадалена си бе въобразявала, че моментът й с дон Вивалди ще свърши чудеса с Лучана, скоро осъзна, че е грешала. Още преди първия им урок, маестрата получи остър пристъп на подагра и трябваше да се лекува в болницата на „Пиета“. Върна се в началото на ноември в още по-гадно настроение от обичайното и извика Мадалена. Със сумтене подпретна полите на робата си над коленете. Вените чертаеха пурпурни линии по провисналата плът. Пръстите на краката й, скрити в пантофите, бяха подпухнали ужасно и имаха цвят на залязващо слънце.
— Ще трябва да се примириш с моята недискретност — каза й Лучана. — Дори допира на подгъва на робата ми ме кара да се чувствам така, сякаш се пека на огън.
Мадалена бе ужасена не само от вида на краката на маестрата, но и от излагането на голите до коленете й крака на показ.
— Престани да се звериш — тросна се Лучана. — Ако искаш да станеш медицинска сестра, върви в болницата. Желаеш ли да станеш цигуларка, свири! — Направи знак на момичето да вземе цигулката.
— Не знам какво вижда дон Вивалди в теб — рече тя, приключвайки с урока по-рано.
Каза на Мадалена да отиде да се упражнява сама и отхвърли предложението за помощ, след като момичето я подкрепи да се изправи. После се облегна тежко на бастуна си и с пухтене и куцукане се запъти навън.
Маестрата е достатъчно ужасна и без тези крака, помисли си Мадалена. Върна се в отделението, като се чудеше дали тези уроци щяха да са по-добри от уроците на Силвия.
Веднъж годишно, по време на фестивала в чест на представянето на Девата в храма, бурчиели и пеоте, плитки лодки с различни размери и форма, се нареждаха една до друга по ширината на целия канал, оформяйки понтони, върху които се полагаше временен мост. Водена от дожа процесия тръгна от двореца и прекоси моста, за да отправи благодарствени молитви в базиликата „Санта Мария дела Салуте“. През целия ден и част от вечерта хиляди венецианци също преминаха по моста, за да запалят свещи в храма за здравето на любимите им хора, а гондолиерите носеха греблата си до стъпалата на църквата, за да бъдат благословени от свещеник.
Мадалена и Киарета бяха в групата, тръгнала от „Пиета“. Мъгливата сутрин донесе едва доловимия мирис на изгорели от сушата стърнища, а въздухът беше толкова свеж и студен, че момичетата духаха в шепите си да ги стоплят.
Докато вървяха по главната улица между площад „Сан Марко“ и църквата „Санта Мария дел Джилио“, момичетата пееха религиозни песни. Мостът пред тях подскачаше и се извиваше във водата, поради дузините лодки, навъртащи се наоколо. Някои бяха пълни с хора, които викаха и махаха на минаващите по моста, други чакаха реда си да минат под извития сегмент по средата, широк и висок, колкото да пропусне малка лодка. Когато всеки лодкар лягаше по корем на дъното на лодката си, за да се промуши под моста, гласовете на тълпата се снишаваха и надигаха, имитирайки движенията му.
Някои от момичетата трябваше да бъдат хванати за ръка и преведени по люлеещия се мост. Мадалена вървеше пред Киарета, правеше стъпка след стъпка с такава решителност, че нито за миг не погледна нагоре, докато не стигна до другия край. Когато го стори, с изненада установи, че сестра й не е зад нея.
— Хайде, ела, не се страхувай — насърчи я една от придружителките на Киарета, застанала неподвижно на кея.
В една от лодките, сред колекция от скъпи възглавници, седеше жена, облечена в бледожълто. Косата й беше почти толкова руса, колкото на Киарета, кожата й — почти толкова бяла. Мъжът до нея наметна черна пелерина на раменете й, а тя се облегна на него, като се смееше.
Киарета не чу думите на придружителката.
„Това съм аз, в онази лодка — помисли си. — Мен прегръщат. Аз съм тази, която се смее.“
— Какво става с теб? — попита я придружителката. — Престани да се хилиш като маймуна. — Хвана Киарета за ръката и я задърпа по моста. Щом стигна до другия бряг, момиченцето се извърна назад, но жената до нея я дръпна за ръката и я накара да продължи пътя си.
В църквата раздадоха свещи на всяко от момичетата и ги отведоха до мястото за молитви в страничен параклис, където вече пламтяха дузина свещи.
— Запалете свещите си — нареди една от придружителките — за здравето на дожа и всички в „Пиета“.