Киарета бе омагьосана от скицата. Забравяйки за правилата, отвори уста, но Мадалена опря пръст на устните й. Посегна към скицника на сестра си, погледна я въпросително, имитирайки писане. Киарета кимна.
„Виждала съм момичетата да си разменят бележки, когато не ни е разрешено да говорим. Можем да правим същото.“
Мадалена върна скицника на сестра си.
Прехапала език от усърдие, Киарета написа в отговор:
„Ти си най-“, задраска една дума и отново се опита да я напише правилно, „старахотната сестра. Сега няма да иксплодирам, преди да успея да ти кажа тайнити си.“
Киарета беше влизала в кабинета на приората само веднъж, в деня на битката по моста. Този път я доведе една филя ди комун, извикала я насред урока й. В стаята седеше мъж на средна възраст и разговаряше с приората и маестрата на вокалистките на коро.
— Пленителна — отбеляза той, когато Киарета влезе. — Дори по-красива, отколкото ми бяха казали. Фино венецианско лице с широко чело с остър ум зад него и очи, създадени да разбиват мъжките сърца. — Той замълча. — Знаеш ли кой съм?
Приората побърза да отвърне вместо нея.
— Това е един от нобили уомини депутатите — обясни тя.
Част от Конгрегационе. Онези, за които се молим по време на вечеря. — Вдигна вежди, за да подскаже, че очаква Киарета да съобрази какво да каже.
— Много сме ви благодарни — изрече момичето и наведе глава.
Какво беше казал мъжът? Нещо за ума й и за разбиването на мъжки сърца?
„Аз съм само на десет — помисли си. Сигурно не съм разбрала правилно.“
— Чух те да пееш в църквата и се запитах кое ли е дребното момиченце, което едва виждам… онова, в бялата рокля, което вдига всичкия този шум?
Момичетата биваха наказвани, когато вдигаха шум. Очите на Киарета тревожно се стрелнаха към приората.
— Прекрасен шум, трябва да отбележа — добави мъжът, забелязал страха й.
Маестрата не одобряваше главите на младите девойки да бъдат замайвани с подобни приказки.
— Дошъл е да те чуе как пееш — намръщено рече тя. — Изпей „Амин“, песента, която упражняваме тази седмица.
Киарета й хвърли кръвнишки поглед. Подобно на другите момичета на нейното ниво на обучение, от нея се искаше да се превърне в сянка на по-напредналите хористки, да учи музиката, която учеха те и да репетира с тях. Маестрата обясни на Киарета, че въпреки чудесното си вписване в коро скоро няма да участва в представление и Киарета бе изпаднала в мрачно настроение, не я свърташе по време на репетициите и не си беше дала много зор да научи добре която и да е от новите песни. Заплахата, че ще й отрежат косата и ще я затворят за няколко дни в изолатора я върна в правия път, но изражението на маестрата подсказваше, че има добра памет за това къде точно бяха оставили нещата.
— Брава! — Мъжът изръкопляска, когато Киарета свърши. Извади няколко нотни листа от сакото си. — Можеш ли да четеш ноти?
Маестрата настръхна.
— Всичките ни момичета могат. Сигурно ви е известно, че е един от редовните им уроци.
— Разбира се, но тя е толкова малка и си помислих… — Той подаде листите на Киарета. — Ще опиташ ли това?
Маестрата грабна листите и прочете заглавието.
— Това е оперна ария — установи тя. — Ваше Превъзходителство, крайно неуместно е. И между другото е на италиански. — Погледна към приората с надеждата да получи подкрепа. — Фили ди коро пеят само на латински.
— Маестра, не е нужно момичето да пее думите. Бих бил доволен просто да чуя как изпява нотите.
— Но въпреки това, източникът…
— Доставете ми това удоволствие.
Маестрата присви устни и подаде листите на Киарета.
— Повтори го — поиска мъжът, когато тя стигна до края. — Бих желал да го чуя в акомпанимент на лютня. — Приората плесна с ръце и каза на младото момиче, което веднага се появи, да доведе някого от залата.
Киарета разбираше кога маестрата е ядосана по петната, които избиваха върху шията й. Сега червенината се плъзгаше нагоре към страните й. Щом донесоха лютнята, тя я взе и засвири, без да каже дума, а Киарета запя.
— Превъзходно — отбеляза мъжът, когато свършиха и пак изръкопляска. — А сега, маестра, ми кажете от какво имате нужда, за да ви компенсирам заради неудобствата, на които ви подложих.
— Въглища за огрев — отвърна тя, още преди гостът да е свършил, сякаш в главата й имаше цял списък с искания за подобни случаи. — Никога нямаме достатъчно, за да пеят момичетата спокойно. И още масло за лампите — за преписване на партитурите. Винаги молим за едно и също, но никога не получаваме достатъчно.