Описваното от Антония далеч надхвърляше опита на Киарета и тя почти не съумяваше да осмисли думите на приятелката си. През петте години, прекарани в „Пиета“, Киарета бе излизала навън може би около десетина пъти. Обичаше да се вози в гондола, да наднича през процепите на завесите и да наблюдава натоварените с риба, зеленчуци или дори мебели лодки, които се плъзгаха нагоре-надолу по каналите. Веднъж бе видяла сватбена гондола, украсена с гирлянди от цветя, а друг път — специална гондола за погребения, с драпирана в черно кабина с ковчег в нея. Канале Гранде беше свят, в който непрестанно кипеше активност, докато животът в „Пиета“ приличаше по-скоро на сцена от резбован църковен олтар, на който в едно замръзнало пространство вовеки веков бяха натъпкани дузина фигури.
Последният път, когато излиза, беше да посети катедралата „Санта Мария деи Фрари“ и да види Тициановото „Успение Богородично“. По пътя се беше спряла да погледа цветовете на щанд за зеленчуци. Артишокът беше пурпурночервен като натъртена кожа, граховите шушулки бяха покрити с мъх като гъсеници. Придружителката я беше дръпнала, преди продавачът от сергията да срещне погледа на Киарета.
— Ако ги гледаш, те също те гледат — беше я предупредила жената. — Не е порядъчно. — Дръж се прилично, Киарета — размаха пръст пред лицето й, — или повече няма да излезеш!
Разходката беше преди няколко месеца. Щом филите наближеха пубертета, излизаха все по-рядко, а след като навлезеха в него — освен ако не пееха в коро — кракът им почти не стъпваше вън от „Пиета“. Все по-скучен и по-скучен й се струваше животът й, след като за кратко бе опитала вкуса на пеенето в коро, а миналата седмица бе дори още по-зле, защото Анна Мария бе приета в лазарета със стомашни болки и Киарета силно усещаше липсата й.
По време на почивката Киарета влезе в отделението и видя, че Мадалена лежи на леглото си, обърнала гръб. Изглежда спеше. Киарета също си легна, но стана веднага щом й позволиха и започна да пише бележка до сестра си.
„Днес видях Антония, тя също ще бъде на празненството. Каза, че щяло да има игри и повече храна, отколкот някога съм виждала. Ще донисе мрежа да ловим пиперуди. Ако мога, ще ти дониса една.“
Мадалена се размърда и се претърколи по гръб. Лицето й беше на розови петна, косата й — влажна и залепнала за страните й.
— Какво става? — прошепна Киарета и се огледа наоколо, да види дали някой не я е чул.
Мадалена поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. Киарета подаде скицника и молива на сестра си. Сърцето й се свиваше, докато Мадалена пишеше бързо.
„Сузана си счупи лъка и Лучана й даде онзи, който използвам аз. Каза й да го оставя в шкафа, за да мога и аз да го вземам, но, изглежда, не й пука дали Сузана ще я послуша.“
„Лучана е изчадие адово“, написа Киарета, показа изречението на Мадалена, после зачеркна думите с такова усърдие, че остави следи на долните две страници.
Мадалена се усмихна, когато Киарета облече роклята си с цвят на слонова кост в деня на пикника. Недоловимото с просто око израстване на сестричката й сега стана видно по качилата се по-високо талия и окъселия подгъв. Мадалена трябваше здраво да дръпне дантелите, за да закопчее роклята на гърба, но Киарета бе прекалено развълнувана, за да я е грижа за тези подробности.
В тишината, последвала оттеглянето на сестра й, Мадалена обгърна ръце около тялото си, за да не се разтвори в пустотата. Малкото допълнително свободно време, което им се отпускаше в неделя, се простираше пред нея по-скоро като благословия, отколкото като изпитание. До този момент животът й сякаш бе едно цяло с този на Киарета, но сега не можеше да отрече, че сестра й поема по свой път, който невинаги щеше да включва и нея.
А нейният път? По-добре бе да не мисли твърде много за него. Слънцето още не се беше вдигнало достатъчно високо в небето, за да освети добре сала дал виолино, затова Мадалена опипа с пръсти вътрешността на шкафа, където Сузана трябваше да е оставила лъка. Отново попипа. Усети как от гърдите й се надига топлина и плъзва по шията и лицето й.
Какво смятам да правя? Да свиря пицикато ли?
Представи си злобното лице на Лучана и си спомни изречението, което Киарета беше задраскала. „Лучана е изчадие адово“, помисли си сега тя. И въпреки всичките й молитви, изчадието от ада печелеше.
В другия край на стаята се открехна врата и Мадалена се скри в сянката на ъгъла, за да не я видят. Ако беше Лучана, може би щеше да й каже какво се е случило и да я помоли да й върне лъка. Вместо това до слуха й достигна мъжки глас.