— Вече добре ли сте, господине?
— О, това ли? Случва ми се от време на време. Спасява ме от задължението да отслужвам литургия. — Отново й намигна и Мадалена сложи длан пред устата си, за да скрие усмивката.
Киарета се върна от Торчело тъкмо преди часа за лягане, но строгите погледи от дежурната матрона сигнализираха, че днешните истории ще трябва да почакат до следващия ден. Киарета съблече роклята и приседна на леглото на сестра си. Мадалена я целуна по челото. Косата на Киарета миришеше на прах, вкусът на кожата й бе солен от засъхнала пот и морски изпарения. Тя докосна рамото на сестричката си и й направи знак с очи да се завърти, за да й развърже косата.
На следващия ден единственото желание на Киарета бе да рисува цветя и морски кончета, за да покаже на Мадалена какво е видяла.
— Вървях по-надалеч от всякога — разправяше, когато двете седнаха в двора със скицници в ръце. — Трябва да съм видяла поне хиляда птици.
Вдигна поглед към сестра си.
— Защо никога не виждаме малките птички? Те винаги са едни такива мършави малки бебета, когато са в гнездото, а всички, които виждаш да летят наоколо, са пораснали.
— Не знам. — Мадалена слушаше в половин ухо, докато се опитваше да си спомни звукът на цигулката на Вивалди и неговото намигване. — Братята и сестрата на Антония бяха ли там?
— Беше брат й Клаудио — отвърна Киарета. — Сестра й вече е в манастир. Имат възможност само за една зестра и родителите й са решили, че ще омъжат Антония. Мислят, че тя е по-умната и по-здравата, заради това.
— А какво е мнението на сестра й?
— Не знам. Антония не ми спомена. Родителите й решават вместо нея.
Мадалена усети да се смразява до мозъка на костите си, когато забеляза как Киарета равнодушно свива рамене пред съдбата на друг човек.
„Какво ще стане с нас — зачуди се Мадалена. — Монахините дали свирят на цигулка?“
— Студено ли ти е? — попита я сестричката й.
— Не.
— Стори ми се, че те видях да потръпваш. Както и да е, повечето семейства не могат да си позволят да омъжат дори всичките си синове и поради тази причина момчетата остават да живеят в апартаменти в домовете на родителите си. Както е с Клаудио. Антония има друг брат, който вече е женен и се е установил далече оттук, в някакъв град със смешно име, което не си спомням.
— Ако никой не се жени, как тогава се раждат деца?
— Не знам! — Киарета, раздразнена от въпроса на сестра си, повиши глас и Мадалена бързо сложи пръсти върху устните й. Звънна камбана и жестът й се оказа излишен, тъй като „Пиета“ отново потъна в мълчание.
През седмицата след пикника дъждът валя почти без прекъсване, наводни двора и задържа момичетата вътре. Страниците от скицника на Киарета започнаха да се изпълват с рисунки на палатки, маси, отрупани с плодове, вина, месо и сладкиши, ливади с пасящи овце и кестенови дървета. Момичето се опитваше да си припомни дори най-дребния детайл.
„Не знаех какво представляват някои от храните“, написа под една от рисунките. Под други пък обясняваше: „Ходих по пътечка, пресичаща това поле“ и „Вървях покрай този канал и видях рибари“.
В казонето Киарета беше скрила нещо малко, увито в салфетка, което бе донесла със себе си от Торчело. На следващия ден го извади.
— Антония каза, че трябва да го взема за теб, като изненада за през някой мрачен ден — обясни на сестра си. — Нарича се кървав портокал. — Киарета извади кръглия набръчкан плод и го поднесе под носа си, вдишвайки жадно аромата му, преди да го подаде на сестра си. — Помириши.
Мадалена завъртя странната червеникавооранжева топка из ръката си, опипа твърдата му кора с върховете на пръстите си, преди да го поднесе към носа си. Когато надзирателката се обърна с гръб към тях, по настояване на Киарета Мадалена заби зъби в плода и откъсна малко парче от кората му.
Сърцевината на портокала блесна с всички нюанси на залез, на жътва, на ореолите около главите на светците по витражите. По пръстите й потече струйка сок, тънка и червена. Тя пъхна пръсти в устата си и се наслади на сладостта на плода.
Лучана очакваше пристигането на Мадалена за поредния й урок по флажолет със сбърчено чело, крайчетата на устните й бяха увиснали.
— Има пакет за теб от дон Вивалди — осведоми я. Подаде й дълъг тънък цилиндър, увит в проста хартия. — Позволих си да погледна вътре. Как така е останал с впечатлението, че имаш нужда от лък за цигулка?
Мадалена почувства кръвта да обагря страните й.
— Аз… аз дойдох тук миналата неделя да се упражнявам и не успях да намеря лъка.