— Трябваше да дойдеш при мен. Но въпреки това, Мадалена, думите ти не обясняват как така той е разбрал за проблема ти.
Мадалена стоеше изправена и гледаше към вратата. За нищо на света не можеше да опише как се е случило да проведе разговор на четири очи с учителя по цигулка, без да излезе, че е нарушила всички правила на порядъчното поведение. Но все нещо трябваше да каже.
— Стана в деня, в който хорът отиде в Торчело.
Лучана й махна да мълчи.
— Знам. Когато донесе пакета, дон Вивалди ми обясни, че му е станало зле и ти си чула виковете му за помощ, докато си минавала по коридора.
„Променил е историята“, помисли си Мадалена с удивление.
— Поиска да ме чуе как свиря, а аз не можах, понеже нямах лък. За няколко минути ми позволи да свиря на неговата цигулка. Това е всичко.
— Значи не си се възползвала от възможността да се оплачеш от отношението към теб?
— Не, маестра. Знам, че съм голяма късметлийка, задето съм тук и с мен се отнасят добре — отвърна тя. — Съжалявам, ако съм станала причина да се срамувате.
Лучана почервеня.
— Да се срамувам? Едва ли. Наистина, как е възможно да функционира „Пиета“, ако момичетата действат през главата на учителите си?
— Маестра, нищо не съм му казала.
Лучана задържа погледа си върху Мадалена, сякаш се чудеше дали да й вярва, или не. Мадалена не трепна и накрая маестрата отвърна очи встрани.
— Е — отбеляза тя, — аз и не мислех, че ще постъпиш толкова глупаво.
— Маестра, това е самата истина. Беше му толкова зле, че се уплаших да не умре, а после, когато се почувства по-добре, ме помоли да посвиря… — Лицето на Мадалена помръкна. — Знаете ли какво му е?
Лучана многозначително се прокашля.
— Дон Вивалди се слави с репутация на кръшкач. Твоят любим Червен свещеник е отслужвал литургия едва няколко пъти, откакто е ръкоположен, и твърди, че повече не може да го прави, тъй като му е прекалено трудно да диша. — Тя изсумтя. — Ако питаш мен, е просто извинение, за да прекарва всичкото си време в свирене. Затова, изглежда, е достатъчно добре!
„Спасява ме от задължението да отслужвам литургия“, беше обяснил и й беше намигнал. Но въпреки това кризата му беше истинска. Мадалена не можеше да си представи как някой би искал да се измъкне от досадно задължение, ако в замяна на това му се налага да изтърпи нещо още по-ужасно.
— Слушаш ли ме? — Лучана я гледаше навъсено.
— Извинявайте, маестра. Той се държеше за сърцето и се бореше да си поеме дъх, и аз не знаех какво да сторя. Съжалявам, ако съм постъпила не както трябва.
Лучана не обърна внимание на обясненията й.
— Очевидно — поне според него — съм допуснала грешка, като съм те накарала да оставиш цигулката.
Сърцето на Мадалена подскочи.
„Ако само мога отново да свиря, ще работя толкова упорито, че всички светци на небето ще се бият за мен.“
— Иска лично да ти дава уроци — продължи Лучана. — Ще започнете утре, веднъж седмично по един час. Аз ще наблюдавам ежедневната ти работа и ще обсъждам напредъка ти с него.
Маестрата я освободи с махване на ръка и се зае да подрежда партитури. После отново вдигна очи към момичето.
— Затвори си устата. Отблъскващо е, когато някой зяпа така.
Мадалена стисна устни. Протегна дългия тънък пакет и попита:
— Къде да го държа?
— Какво, да не мислиш, че ще спиш с него? Сложи го в калъфа и го прибери при останалите. — Лучана забеляза колебанието на Мадалена. — Никой няма да го вземе, ако от това се притесняваш. — Изсумтя. — Не и щом е купен специално за теб от самия маестро.
Мадалена приближи до шкафа с инструментите и извади познатия калъф на цигулката, която ползваше. Разгъна хартията, в която бе лъкът, прокара пръсти по лъскавото дърво, изви пръст да погали отпуснатите косми. Вдигна лъка към устните си и го целуна, огледа се наоколо, за да се увери, че никой не я е видял. Излезе на пръсти от стаята. Стигна до коридора, усмихна се широко и подскочи, преди да се овладее и да завие към стаята за дантели.
СЕДМА ГЛАВА
Таволетата, която обявяваше началото на концерта, бе опърпана и замазана от сугращицата, която покри Венеция през последните два дни. Тя бе свалена и захвърлена в един ъгъл на сала ди коро в очакване времето да се оправи, за да се постави нова.
— Видя ли таволетата? — попита една от филите, подавайки плаката на Киарета.
Киарета се втренчи в него, зачете имената на солистките и накрая стигна до последното.
— Киарета — сопрано. — Сърцето й силно затупка, докато пръстите й минаваха върху двете думи и изглаждаха гънките на хартията.