— Поздравления. Първата ти е, нали?
— Какво? — Киарета не чу въпроса.
— Първата ти таволета. Няма значение. Виждам, че е така.
До момента Киарета бе изпълнявала няколко малки солови партии, но никоя от тях не бе достатъчно важна, за да си заслужава да бъде спомената в таволета. Едва преди седмица, когато замести болна свирачка на флажолет, Мадалена има възможност да чуе гласа на сестра си да се носи из църквата в изпълнение на химна санктус, завършващото соло на неделната литургия. Бе слушала гласа й много пъти и несъмнено знаеше, че е по-красив от останалите, но от начина, по който кожата й настръхна, Мадалена разбра, че е свидетел на някаква магия.
Не само гласът на Киарета бе претърпял трансформация. Тя самата бе пораснала с няколко сантиметра, косата й се стелеше на дълги вълни по раменете и почти незабележимите първи промени свързани с пубертета я бяха накарали да се фокусира върху пеенето. В резултат няколко години по-рано от очакваното премина на второ ниво на подготовка и на дванайсет стана атива в хора. Дори правописът й се подобри, защото подхождаше към уроците си със страстта на човек, нетърпелив да постигне възможно по-голям и по-бърз напредък.
Загрявайки гласа си, Киарета опъваше небцето си нагоре, докато костите на черепа й не започнеха да вибрират и от синусите й не потичаше слуз, която засядаше в гърлото й. Киарета трябваше да я изплюва в кърпичката си. Изкарваше въздуха от диафрагмата си с такава свирепост, че понякога се давеше и трябваше да се бори с напъните си за повръщане. Друг път, без предупреждение, по време на урок й се случваше да се оригне гръмовно или да изпусне шумно газ.
Гласът и вече не изскачаше от гърлото, а извираше от дълбоко. Оставаха й година-две, докато спре да расте, и беше очевидно, че винаги щеше да е дребна, но соловите й изпълнения изпълваха църквата. Слушателите вече не можеха да я разпознават по кремавата й рокля, заменена с униформата на коро, но тонът й бе ясен и мек като песента на славей, нежен и чист като капчици роса след дъжд по бузите на девойка.
Случи се постепенно и тъкмо поради това — незабележимо, но в един момент Киарета престана да е по-малката сестричка на Мадалена и се превърна просто в нейна сестра. Животът им бе твърде подобен и омаловажаваше тригодишната разлика във възрастта им. Що се отнасяше до характерите им — това беше друг въпрос. Понякога на Мадалена й се струваше, че ако непознат наблюдава тройката им, щеше да реши, че Киарета и Анна Мария са с кръвната връзка помежду си — толкова много си приличаха двете по ентусиазма, с който не спираха да бъбрят. Никога нямаше достатъчно време, за да може и Мадалена да изкаже мислите си, повечето от които и без това бяха твърде лични, за да ги споделя.
В стаята за упражнения е дон Вивалди Мадалена беше напълно различен човек. Свиреше с кураж, който в други случаи не можеше да събере, а когато говореше, думите се изливаха като порой от устните й.
— Направи го отново! — казваше той в разгара на урока им. — Отново! Свири така, както го чувстваш! — Друг път подхвърляше някоя дума. „Дъжд“, или „ястреб“, или „въглени“, или „зора“ и тя се опитваше да съживи образа със свиренето си.
Веднъж, когато плъзна живо лъка по струните, той я попита:
— За какво ти напомня това?
— За птици, пеещи в короната на дърво.
Той кимна.
— А това? — Последва по-мрачна и развълнувана поредица от ноти.
— Нещо е подплашило птиците и те отлитат.
С течение на времето започна да изпълнява пред него своите фантазии.
— Сняг се сипе по лицето ми — казваше, или — сама съм в тъмното.
Когато живееха в селото, обичаше да тича, докато не се превиеше на две от умора, задъхана и замаяна, после се изправяше и впиваше взор в хоризонта, който също преставаше да се движи. Да завърши някое музикално изпълнение с Вивалди беше същото. В тези моменти мълчанието беше идеално, толкова различно от насила наложената тишина в „Пиета“, която заявяваше какво е забранено, а не — какво е възможно.
— Ние сме сродни души, Мадалена Роса — каза й Вивалди един следобед, наричайки я с името, което сам й беше измислил. — И двамата разбираме, че музиката е поезия. — Мадалена усети как страните й пламват.
— Но… — Той се облегна на стола си и затвори очи, докато размишляваше. Когато отново ги отвори, върху лицето му се четеше озадачено изражение.
Взе цигулката си.
— Не мога да изразя с думи онова, което искам да кажа.