Стана и засвири жига, като едновременно си тактуваше с крак и поклащаше глава. После, без да спира да свири, се понесе из стаята, затанцува със ситни стъпки, започна да прикляква и да движи бедра, да извива кръст и рамене, а върху устните му грееше дива усмивка.
— Опитай — каза той, след като спря.
Мадалена бе толкова изненадана, че не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа.
— Да опитам? — Усещаше се като закована за стола си. — Не искам. Искам да кажа, не мога.
— Не можеш? Защо не?
— Аз… Аз не знам. — Защото нямам представа как да използвам тялото си. Защото фриволното поведение не е разрешено. Защото не харесвам неща, на които не съм свикнала. Защото ме плашите.
Вивалди приближи и седна на стола срещу нея. Гърдите му хриптяха, но страните му розовееха, а очите му блестяха.
— Мадалена, знаеш ли какво е да си щастлива? — попита я. — Когато ти иде да станеш и да закрещиш? Когато ти се ще да повдигнеш полите си и да се завъртиш в кръг просто защото усещането е толкова хубаво?
— Аз…
— Не мисля. Подобно щастие не се допуска в „Пиета“. — Вивалди взе ръката й в своята. — Чуй ме сега. Свиренето ти е прекрасно. Слушам най-добрите музиканти във Венеция, в цяла Италия, и някои от тях не могат да придадат на музиката и половината от това, което й придаваш ти, въпреки че техниката им е по-добра. Така и трябва да бъде. В края на краищата, повечето от тях свирят още от времето, преди да си била родена.
Забеляза, че продължава да държи ръката й, но вместо да я пусне, я стисна.
— Никога не съм те чувал да изсвириш една щастлива нота. Поезията в твоята глава е… Каква е? Тъжна? Самотна?
Той дръпна ръката си. Мадалена сплете пръсти, закърши ги.
— Не зная как да разговарям по този начин.
— Ами опитай! Намери дума, за да опишеш значението на представите си. Птица в небето? Падащ лист? Трепкащо пламъче на свещ? Какво казват тези неща за теб?
Сякаш сграбчваше шепа пепел. Мислите й се изплъзваха, отказваха да се оформят. После прошепна нещо.
— Не те чух — каза й той.
— Незначителна — промълви Мадалена. — Чувствам се незначителна.
— Така е по-добре. Сега ще започнем да работим върху това — да те накараме да се почувстваш значима. — Маестрото се изправи. — Ще ми подариш ли този танц?
Стомахът на Мадалена сякаш се превърна в съд с вода, наближаваща точката на кипене.
— Не зная как.
— Нито пък аз. Установил съм, че така е много по-добре.
Той я дръпна да стане и взе ръцете й в своите. После затананика и тя осъзна, че краката й се движат, малко недодялано, наистина, но все пак следваха стъпките на учителя й. При третото изпълнение на мелодията се надигна на пръсти и се включи в тананикането. Той бе толкова близо, че виждаше как струйките пот превръщат червената му коса на слепоочията в кафеникава; виждаше зелените точици в сивите му очи — очи, които настоятелно гледаха нейните, предизвикваха я, настояваха за нещо — какво, тя не разбираше напълно. После маестрото се дръпна.
— Господи — въздъхна и изтри чело.
Мадалена задъхано се отпусна на един стол и затвори очи.
„Цял живот съм искала да ми се случи нещо подобно. Цял живот съм копняла някой да погледне през стая, пълна с момичета в червени рокли и бели шапки, и да види мен. Ти… Не, ти, ей там, в ъгъла. Ти, с кестенявата коса. Ела тук. Зная коя си. Зная от какво имаш нужда.“
Когато кръвта престана да кънти в ушите й, Мадалена чу някакъв шепот откъм коридора, смях, проникнал иззад притиснати към устните длани, шумолене на рокли, изчезващо в далечината.
— Чухте ли това? — попита тя Вивалди.
— Следващия път трябва да ги поканим да се присъединят към нас. — Той все така се усмихваше.
Моментът бе отлетял. „Имам проблем“, помисли си тя, силно надявайки се, че греши.
— Танцувала си с него? — Анна Мария се намръщи. — Какво общо има това с музиката?
Мадалена я изгледа втрещена.
— Хората танцуват на музика.
— Не и онези, които трябва да я свирят.
Киарета не ги слушаше.
— Ще ми се да танцува с мен — рече тя. — Е, може би не той, но някой друг. Някой хубав мъж. — Извърна се настрана и направи няколко ситни подскачащи стъпчици, докато вървяха към стаите за упражнения сутринта след урока на Мадалена. — Така ли беше?
— Киарета, не мога да ти покажа. Всички ме гледат.
Мадалена се ужасяваше от всяка своя стъпка към сала дал виолино, където знаеше, че я очаква Лучана, разгневена, но същевременно ликуваща. Маестрата вероятно беше разбрала, защото клюката се разнесе за нула време по стълбища и коридори, от стая в стая, докато не стигна до всяко крило на „Пиета“. Няколко часа след урока с Вивалди, филите в стаята за изработка на дантели млъкнаха, когато Мадалена влезе, и през целия следобед я гледаха самодоволно. Анна Мария и Киарета също бяха чули историята за танцуващите цигулари, преди Мадалена да е успяла да им разкаже за случилото се същата тази вечер. За нейно облекчение онова, което сестра й и приятелката й бяха чули, не беше разкрасена версия, но истината си бе достатъчно срамна.