Той силно поклати глава, сякаш да се отърве от нежелана мисъл.
— След като приех монашеския сан, бях много нещастен. Водех литургията, изслушвах признанията на вярващите, стоях до леглата на болните, погребвах мъртвите, но не обръщах истинско внимание на всичко това. Моля те, не ме разбирай погрешно, не го правех заради липса от любов към Бог, нито защото смятах, че работата е маловажна, просто всичките тези мелодии се въртяха неспирно в главата ми… Все едно се опитвах да хвана ято птици с голи ръце. Докато дойдеше ред да ги запиша, те вече бяха изчезнали.
Един ден по време на литургията, точно преди въздигането на ангела, в главата ми прозвуча най-прекрасната музика, която бях чувал в живота си. Кълна се, изпитах усещането, че животът ми зависи от това да я запиша, преди да е изчезнала като другите. Задъхах се толкова силно, че щях да припадна, затова предадох купичката с нафората на другия свещеник и изтичах зад олтара. Седнах в ризницата и записах мелодията.
— Какво стана после? Създадоха ли ви проблеми?
— Разбира се. — Тихо се засмя. — Странно е да се смяташ за късметлия, задето страдаш от болест, която ти причинява толкова болка — ти сама видя за какво става дума, страхувам се, — но поне можех да използвам пристъпите си като извинение и после осъзнах, че това е начинът изобщо да се измъкна от свещеническите задължения. Нека Бог ме накаже, но не мога да не вярвам, че Той по-скоро би предпочел да слуша моята музика, отколкото мърморенето ми пред олтара.
Вивалди забеляза въпросителното изражение върху лицето й.
— Да не засегнах чувствата ти, Мадалена Роса? Не допускам, че някога си чувала свещеник да ти говори така.
Тя поклати глава.
— Не е това. Никой, поне нито един възрастен, никога не ми е говорил по този начин. Казват ми много неща, като например да престана да си мечтая и да се съсредоточа или да обера конците от полите си. — Мадалена сведе поглед надолу и прокара длани по роклята си, макар по нея да нямаше нищо. — Не искам да се оплаквам, но тук, когато хората те поглеждат в очите или се обръщат към теб по име, обикновено го правят или защото са ядосани, или за да ти наредят да свършиш нещо.
— Можеш да се оплакваш колкото си искаш. Няма да кажа на никого. — Намигна й. — Трябва да започваме урока. Ще е много лоша идея да не те науча на нищо точно днес.
Скоро Вивалди бе погълнат от предварителните упражнения за загряване и престана да й обръща внимание, но седеше толкова близо до нея, че Мадалена чуваше тихото свистене в гърлото му, където спираше дъхът му и виждаше кичурите червена коса, разпръснати по раменете му. Не смееше да посегне да приглади косата му така, както правеше с Киарета, но за секунда ръцете й изгаряха от желание да го сторят. После светът на „Пиета“ се затвори около нея и тя взе цигулката си.
По време на следобедната почивка Мадалена усети болки в корема и вниманието й се съсредоточи върху тази точка от тялото й, където се срещаха бедрата и коремът й. Цял живот й бяха повтаряли да не допуска пръстите й да се отклоняват към това място, но чувството беше толкова чуждо, че противно на волята й ръката й сама слезе натам. Усети нещо лепкаво по пръстите си и когато ги вдигна към очите си, видя, че са покрити с кръв.
Да се запази подобно нещо в тайна в общото отделение бе невъзможно и Киарета се уплаши да не би сестра й да е получила рана дълбоко в тялото си. Но когато другите момичета заприказваха, Киарета разбра, че ако не кърви, гърдите й нямало да пораснат. Зърната й бяха станали големи и подути, но това беше всичко и на нея й беше омръзнало да не вижда нищо, когато погледне към тях, докато останалите фили ди коро имаха такива красиви, меки хълмчета, напиращи над корсетите на роклите им. Киарета искаше и тя да може да се похвали с нещо, пък било то и с цената на ежемесечно кървене.
— Можеш да се преструваш, че имаш — беше й казало едно от момичетата, когато половин дузина от коро се подготвяха да потеглят към първото частно парти във венециански дом, на което Киарета също щеше да присъства. — Вземаш две кърпички и ги пъхаш ето така. — Момичето напъха дълбоко пръсти в корсета си. Гърдите й бяха толкова големи, че зърното на едната изхвръкна навън. Засрамена, девойката го напъха обратно.
Киарета сведе поглед към собствените си плоски гърди.
— Няма какво да повдигна — отбеляза тя.
— И аз нямах — успокои я момичето и опъна корсета си, за да го оправи. — Просто опитай. Ще се изненадаш.
Киарета излезе от влажния здрач на алеята покрай „Пиета“ и погледна към малките издутини, повдигнати току до ръба на корсета й. Слънчевата светлина се отразяваше от камъните на Рива дели Скиавони, проблясваше по повърхността на лагуната. Забравила за момент за смущението си, Киарета примигна при вида на ярките дрехи и маски на минаващите покрай нея, празнуващи един от множеството фестивали, изпъстрящи венецианската година. На дока бе завързана голяма черна гондола, полирана до блясък като обсидиан. Кабината бе с небесносини кадифени завеси, върху които се виждаше бродиран фамилният герб на семейство Морозини. Гондолиерът беше облечен в брокатен жакет в същия син цвят, а на главата си носеше черна тривърха шапка. Забеляза момичетата да излизат от „Пиета“ и скокна да им помогне да се качат на борда.