Киарета се наслаждаваше на всяка стъпка, представяше си, че се качва на собствена гондола, за да се прибере в двореца си след гостуване. Фантазиите й бяха прекъснати от настъпилото на кея вълнение. Някой викаше към една от солистките:
— Агостина! Агостина! Брависима!
После друг поде рефрена, но този път за Сесилия.
И тогава чу вика.
— Киарета!
Обърна се да погледне към групичката хора, които, изглежда, я познаваха. Бяха свалили маските си, усмихваха й се и й махаха. Някой бе развалил букета си, за да хвърля цветя на момичетата и едно от тях падна в краката на Киарета. Последва го синьо-розова маска във формата на птица. Киарета се наведе да я вдигне, но придружителката на филите я сграбчи за ръката и я задърпа да побърза, като кудкудякаше като някоя квачка.
Киарета се качи на гондолата и се почувства замаяна. Не беше сигурна дали е от клатушкането на лодката, или от неочакваното признание от страна на публиката. Трябваше да се хване за гондолиера, за да не залитне. Отдалечиха се от дока и тя се извърна към кея. Една двойка й махна, макар да не можеха да я видят в кабината, и макар едва да се чуваше, Киарета беше сигурна, че викаха нейното име.
Пристигнаха и фили ди коро изкачиха голямото стълбище в дома на Морозини. Въведоха ги в пиано нобилето. Мраморният под на портегото — приемната, която се простираше по цялата дължина на къщата, — отразяваше слънчевите лъчи от двете страни на вестибюла, от лоджията с гледка към Канапе Граде до прозорците, които се отваряха към вътрешен двор в другия край. Огромни позлатени огледала по стените разпръскваха светлината напред-назад така, че залата сякаш бе окъпана в перлен блясък. В единия край бяха опънати банкетни маси, покрай стените се виждаха пръснати столове, тапицирани със златиста дамаска.
Нанизаните на златни нишки дребни скъпоценни камъни в косата на Антония проблясваха, докато момичето стоеше по средата на залата заедно с майка си. Роклята й беше с корсаж от бродирана дамаска и копринена пола в лавандулов цвят, която зашумоля и заблестя, когато Антония се втурна към момичетата.
Дръпна Киарета настрана. Дъхът й ухаеше на джинджифилови бонбони.
— Има един мъж, чието семейство обсъжда с моето евентуалния ни брак — прошепна в ухото на приятелката си.
— Брак с теб? Та ти си само на тринайсет години!
— Ш-ш-шт! — Антония се огледа, за да се увери, че никой не ги е чул. — Не сега, след няколко години. Моите родители смятат, че е най-добре да го уредят отсега.
Тя помръдна рамо.
— Виж там, в ъгъла — мъжът с червената жилетка.
Киарета не видя никакви младежи, затова продължи да обхожда тълпата с поглед.
— Не го прави така очебийно — предупреди я Антония. — Онзи с черната, поръбена със златно кесия, който говори с брат ми Клаудио.
— Но той е толкова стар! — изстреля на един дъх Киарета. — Искаш ли да се омъжиш за него?
Лицето на Антония не изразяваше нищо.
— Предполагам. Родителите ми мислят, че е добра партия. Можеше да е и по-лошо. Доста е симпатичен, не мислиш ли?
Киарета трябваше да признае, че идеята за брак бе вълнуваща, понеже омъжените жени живееха в къщи като тази и даваха празненства, на които носеха бижута. Отново огледа мъжа и се опита да си представи Антония като негова съпруга.
— Предполагам — рече накрая тя.
Бернардо Морозини се отдели от гостите и приближи да ги поздрави.
— Киарета, кара, толкова е хубаво, че те виждам отново. Добре дошла в моя дом. Гласът ти в добра форма ли е тази вечер?
— Да, господине — отвърна тя, — освен това упражнявахме специална изненада за вас.
— Ах, какъв срам, че трябва да чакам, докато се нахраним. Но перспективата, която ми очерта, е толкова привлекателна, та няма да отлагам нито минута повече! — Той повиши глас и призова гостите към тишина. — Моля ви, дами и господа, тези красиви млади жени ми казаха, че няма да пеят, докато не ги нахраня.