Киарета се замисли за миг.
— Чух една от маестрите да казва нещо от рода на „не пак същото“, когато гледаше към някакви партитури, но реших, че не съм я разбрала добре.
— Коя маестра?
— Фиоруча.
— Разбира се — кимна Анна Мария. — Тя мрази Гаспарини. Е, може би не изпитва чак омраза. Винаги когато я виждам извън залата, тя се моли, та предполагам, не е в състояние да мрази, когото и да било. Чух я обаче да разправя на една от другите маестри как вземал музиката на курвите…
— Какво? — извикаха Киарета и Мадалена в един глас.
— Слагал латински текст на мелодиите, които пишел за оперните певици и после ние сме ги пеели. Твърди, че хората от публиката разпознавали музиката и си представяли любовни сцени, докато ние сме пеели за Бог. Като онзи дует „Во вишних Богу“ от миналата седмица…
— Толкова ми хареса! — извика Киарета. — Иска ми се солото да беше мое.
— Разбира се. — Анна Мария посегна и дръпна шапката на момичето ниско над очите й. — Малката, „жадна за внимание“! Предполагам, това е имала предвид маестрата. Музиката му е достатъчно модерна, за да ни направи горделиви. Нали се сещате — от онзи тип музика, която Светата Дева не би искала да чуе.
Как беше възможно Светата Дева да не иска да я чуе да пее възможно най-добре, зачуди се Киарета. Но смяташе, че след като толкова много се молеше Фиоруча, по-добре би трябвало да знае какво прави хората на небето нещастни. Киарета започна да се моли малко по-пламенно пред статуята на Светата Дева в алкова край една от алеите. Наблюдаваше лицето на Дева Мария, за да открие някакъв знак на неодобрение, но след няколко седмици стигна до извода, че каменният й поглед бе омекнал. Киарета го изтълкува като знак, че Девата може би ще й позволи да изпълнява високите си тонове и извивки, стига после да не забравя да се помоли. Въпреки това след всяко свое изпълнение момичето хвърляше изпитателен поглед наоколо, за да се увери, че няма да мине твърде близо до Фиоруча.
Мадалена, от своя страна, повече не се сети за Фиоруча, особено след като Конгрегационе наеха Вивалди за композитор, който да компенсира пропуските в музиката на Гаспарини. Мадалена се притесняваше от изтощеното изражение на лицето му и постоянното свистене в гърдите му по време на уроците, които й даваше, но той я уверяваше, че никога през живота си не се е чувствал толкова добре.
— Може би ще се превърнете във втори Гаспарини — отбеляза тя един следобед.
Вивалди поклати глава.
— Това никога няма да се случи. В никое от оспедалите не е имало маестро ди коро, който да не свири на орган. А и не съм сигурен, че искам тази служба.
— Защо не?
— Поради същата причина, поради която, изглежда, и Гаспарини е загубил интерес. Трудно е да изразходваш толкова много енергия покрай ученички без бъдеще.
— Без бъдеще? Какво искате да кажете? „Пиета“ винаги ще бъде тук.
— Но не и ти, нито пък сестра ти и Анна Мария. — Той въздъхна. — Мадалена, помисли малко. Едно момиче се научава да пее или свири толкова хубаво, че целият град е в краката му. Участва в представления няколко години, после се отказва, за да може онези, които самата тя е обучила, също да се покажат. Или пък влиза в манастир, където църковната управа не спира да предъвква темата дали музиката е корумпираща или облагородяваща за женското ухо. Затова в някои години тя свири, в други — не, а най-вероятно се спотайва някъде, за да свири тайно и да се чувства като грешница.
Мадалена помисли за момент.
— Киарета иска да стане оперна певица. Какво ще кажете?
Вивалди се засмя.
— Може да забрави за това.
— Защо? Не е ли достатъчно добра?
Погледът му стана дистанциран, сякаш маестрото се опитваше да си спомни гласа на сестра й.
— Не — отвърна й. — Причината не е в това. Сестра ти е родена да пее опера. — Стана и приближи до прозореца, замислен за минута, преди да се обърне към нея. — Знаеш ли, в операта има пари, а аз съм свещеник без енория. Не мога да живея само с парите, които изкарвам от даването на уроци по цигулка. Това място — той махна с ръка във всички посоки, за да покаже, че има предвид „Пиета“ — обича музиката си и обрича на глад своите композитори.
Вивалди отново седна и потърка чело, после затвори очи.
— Да не би да ви… боли? Искате ли да направя нещо?
— Не. Просто се сетих за оперните певици, с които работя. Бих дал всичко да разполагам с някоя като Киарета. Не става дума само за гласа и красотата й. Тя има изключително чувство за драма, такъв дух…
Мадалена се обърка.