— Ами тогава…?
— „Пиета“ никога няма да го допусне. — Разсече с длан въздуха пред себе си. — Никога. Певиците от хора са ангели. Девствени ангели. Без този ореол те са просто музикантки. Балконът говори: „Тук стоят жени, които се радват на специалното покровителство на Бог.“ Нима мислиш, че Конгрегационе някога ще допуснат схващането, че филите се упражняват, за да станат изрисувани жени, които се разхождат с гондоли и играят хазарт в Ридото?
Мадалена сведе поглед към сплетените пръсти на отпуснатите си в скута ръце и нищо не каза.
— За повечето мъже онова, което не можете да бъдете, е по-вълнуващо от онова, което можете. — Гласът му бе преминал в шепот.
Сърцето на Мадалена бе така натежало, че дори не се опита да помисли върху думите му.
— Тя може да се омъжи — изстреля с тон, който признаваше поражението й.
— Да, вярно е. Но знаеш ли, съпрузите трябва да подпишат клетва, че всяка булка, излязла от което и да е оспедале, никога няма да пее или свири извън стените на дома си? И също мъжът й ще трябва да плати огромна сума, ако тя все пак го стори? Някое извадило късмет дете е приспивано от най-прекрасния глас във Венеция, а някой съпруг се наслаждава на божествено свирене на лютня или клавесин в своя салон, това е всичко, което идва след годините обучение.
Мадалена седеше притихнала и се опитваше да асимилира посланието.
Вивалди прекъсна мрачните й мисли.
— Не вярвам да си мислиш, че музикалното образование, което получаваш, е единствено, с цел да славиш Бог.
— Не — отвърна тя, изненадана от треперенето на гласа си.
— Именно това ни втълпяват, но ние сме наясно, че то е също и за да станем по-примамливи партии за брак.
— Така е. Но повечето от вас не се задомяват, не е ли вярно?
През годините, прекарани в „Пиета“, Мадалена бе видяла повече момичета да свършват в манастирите, отколкото където и да е другаде.
— Е, не е ли? — повтори настоятелно той. Тя кимна.
— Кара, може би съм прекалено циничен и може би не би трябвало да казвам нищо повече, но мисля, че не разбираш напълно какви са функциите на „Пиета“.
„Кара?“ Мадалена се опита да се съсредоточи върху думите му, но сърцето й заби лудо, задето я бях нарекли „скъпа“.
— Колко момичета има в момента в „Пиета“ — осемстотин, хиляда, без да броим пациентките в болницата? Можеш ли да си представиш колко струва да се запали дори съвсем слаб огън в колко… може би сто стаи? Хляб и малко супа за всеки стомах? Конгрегационе не са съвсем без печалба, но не означава, че не се опитват да спечелят пари при всяка възможност. Не са глупаци. Появявате се зад решетка, за да разпалите въображението на публиката. Не сте монахини и следователно можете да бъдете купени чрез брак или най-малкото — наети да ги развличате на техните празненства. Във Венеция няма по-примамлива фантазия от тази да се притежава някоя от вас, а онези, които могат да си го позволят, плащат скъпо за привилегията да се порадват на вашата компания дори само за час. Без вас „Пиета“ би банкрутирала. Няма съмнение.
— Звучи толкова пресметливо, сякаш ние не сме нищо повече от… — тя затърси отчаяно думата — добитък.
— Не, не, не е така. Мисля, че взаимно се използвате. — Той се усмихна. — Къде щеше да е Мадалена Роса без „Пиета“?
„Къде щях да съм?“ Мадалена не беше в състояние да оформи дори една-единствена ясна мисъл в главата си.
Вивалди наруши мълчанието.
— Ужасно е да си роден за онова, което никога няма да ти разрешат да правиш. Особено когато животът ти минава във вършене на нещо друго. — Замълча, после почти шепнешком добави: — Знам. Повярвай ми, знам.
Новата титла на Вивалди, маестро деи кончерти, не донесе особено власт над плътно изтъкания свят на маестрото и коро. Филите си проправяха път нагоре чрез прослушвания, от трети към втори към първи стол и не можеха да се правят изключения за когото и да било, просто защото някакъв дошъл отвън човек — особено такъв, който можеше да се окаже, че просто минава за малко — е пожелал така.
Вивалди имаше друга идея. На един от уроците подаде на Мадалена партитура. Подскачаше от нетърпение, докато девойката я разлистваше.
— Концерт във фа мажор — прочете тя, — но в пет части, вместо в три?
— Три са, е мостове между тях — обясни той. — Изсвири втория мост. Този, който съм маркирал като „адажио“.
Мадалена заби поглед в нотите. Все още не осъзнаваше напълно какво виждаха очите й. Първата и втората цигулка свиреха остинато, нищо по-различно от една проста повтаряща се фраза.
— Изсвири темата на третата цигулка — каза й Вивалди. — Аз ще свиря първа. — В началото нотите й следваха неговите, но в края на всяка фраза партията й се издигаше нагоре и се спускаше надолу в грациозни извивки и трептене.