Когато свърши молитвата си, Мадалена вдигна поглед нагоре, но маестрото я гледаше изключително напрегнато и тя трябваше да извърне очи настрани и отново да започне молитва, този път без глас, наум, само за да не се зареят отново мислите й.
Вивалди взе цигулката си и я сложи в калъфа. За момент Мадалена си представи как двамата с него бягат от „Пиета“, от Венеция, как живеят заедно като мъж и жена. Отпусна глава в ръце, за да възпре идеите, от които й се завиваше свят.
Той затвори калъфа.
— Моля те, прости ми, но не бива да оставам нито миг повече.
Мадалена почувства как тялото й отново се затваря.
— Моля ви, останете — промълви, а умът й трескаво търсеше причина, която да прозвучи разумно. — Не сме репетирали кончертото достатъчно. — Като зърна объркания израз на лицето му, добави: — Онзи, който написахте за мен.
Свистенето в дъха му стана още по-осезаемо.
— Може би беше грешка. — Гласът му почти не се чуваше, очите му бяха извърнати настрана и Мадалена не беше сигурна дали е искал думите му да бъдат чути. — Упражнявай се без мен — отвърна маестрото и бързо излезе от стаята.
Мадалена остана на мястото си и прекара през съзнанието си случилото се преди малко, спираше вниманието си първо на един, после на друг детайл, докато стигна до момент, в който вече не беше сигурна какво точно се е случило.
Първата й целувка щеше да е много кратка, но понеже не се беше състояла, не беше наясно какво да си мисли.
— Нищо не е станало — произнесе, но сама не вярваше на думите си.
Дори мебелите в залата изглеждаха различни. И ако за Вивалди бе просто обикновен момент, защо тогава гърдите му внезапно бяха започнали да свистят и той избяга от стаята?
Щеше й се да вярва, че той я искаше така, както бе чувала, че мъжете желаят жените. Може би бе почувствал нещо подобно на краткото усещане, което бе разтърсило нейното собствено тяло и знаеше по-добре от нея как да го изтълкува и как да реагира на него. Мадалена не беше сигурна, че жадува нещо подобно да й се случи отново, толкова я беше объркало. Но като си спомни чувството на сладост, изригващо от нещо, което дори не бе подозирала, че живее дълбоко в нея, разбра как не би се отказала от шанса да го изпита повторно.
Стигна до извода, че се е случило нещо голямо, макар да не я бяха целунали. А когато нещо се случваше, първата й реакция бе да го сподели със сестра си. Мадалена върна цигулката в шкафа. Нямаше да види Киарета още няколко часа и това щеше да й даде време да измисли какво точно да й каже.
На връщане към стаята за дантели за момент се спря при олтара в ъгъла на един от коридорите. Изрисуваният образ на Дева Мария, прегърнала малкия Иисус, я гледаше оттам. Мадалена задържа поглед върху очите на Богородица, надявайки се да прочете някакво послание в тях. Мадоната отвърна на погледа й.
Дали ми е сърдита? Дали си мисли, че съм сторила нещо, което само лошите жени правят? Идеята беше толкова странна, че би я разсмяла, ако грехът не беше толкова сериозен.
— Съжалявам — промълви девойката. — През главата ми минаха мисли, които не би трябвало да са там. Повече няма да го допусна.
Преди да стигне до стаята за дантели, обаче се спря в коридора, за да призове обратно усещането за устните на Вивалди върху шията си и топлината на дъха му върху лицето си.
Докато дойде ред да се срещне със сестра си, бе взела решение да не й казва нищо. Статуята на Девата не й беше предложила успокоение и Мадалена се страхуваше, че реакцията на Киарета щеше да я накара да се почувства още по-зле и още по-объркана.
„Винаги съм споделяла с Киарета всичко наистина важно — помисли си Мадалена. — Ако двете не знаехме тайните си, щяхме да сме като останалите.“ През целия път към отделението Мадалена осмисляше решението си да запази своята първа голяма тайна само за себе си. В края на краищата, какво толкова имаше да се казва? Каква история беше това — да не те целунат?
Мадалена скоро разбра колко трудно е да запазиш каквото и да било в тайна от Киарета. Може би бе споменавала името на Вивалди прекалено често през следващите дни, или обратното — прекалено рядко, но сестра й усети разлика.
Един следобед, когато Мадалена и Анна Мария отидоха в сала дал виолино, за да се поупражняват през свободното си време, Киарета се присъедини към тях. Когато Мадалена спомена, че Вивалди диша по-тежко, когато прозорците са затворени и огънят в камината — запален, си въобрази, че тонът й е нормален, дори безразличен, но Киарета се хвана за думите й.