— Все едно си му майка! — възкликна тя. — Не… не — все едно си му жена!
— Не е така! — отвърна Мадалена малко по-остро, отколкото би трябвало. Киарета събра устни и започна да раздава целувки във въздуха.
— Държиш се отвратително! — скастри я Мадалена.
Киарета вдигна вежди, понеже разбра, че се е натъкнала на интересно обстоятелство.
— Е? — въпросително изви тя глас.
— Какво „е“? — изръмжа Мадалена. — Направих най-обикновен коментар, а ти го превръщаш в ужасен въпрос, все едно съм… — Не можа да довърши.
— Сякаш си се целувала в стаята за упражнения? — Киарета рядко продължаваше да дразни сестра си, когато усетеше, че е засегнала някой нерв, но по необяснима причина не можеше да се спре.
Мадалена почервеня.
— Откъде… — започна. — Откъде знаеш? — Зърна широко отворените очи на Анна Мария и Киарета, дланите им, притиснати към устните им и осъзна, че не са имали ни най-малка представа за случилото се.
— Божичко — възкликна Киарета. — Нещо лошо ли казах?
— Не. Просто ми се ще да си малко по-наясно кога да си затваряш устата. — Гласът на Мадалена беше остър като бръснач и макар остротата на тона й да засегна сестра й, не се втурна да й се извинява.
— Съжалявам — рече Киарета. — Не исках…
Цветът на лицето на Мадалена се беше нормализирал, но Киарета видя, че сестра й отбягва да гледа към нея. Нещо се беше случило и Киарета на всяка цена трябваше да разбере какво е.
— Не го е направил, нали? — попита тя.
Очите на Мадалена блеснаха гневно.
— Не! — изсъска, доволна, че изрича истината.
— Какво е това? — вдигна вежди Пелегрина, първата цигулка, и посочи към партитурата. — Защо не вземете някоя начинаеща да го изсвири?
Лучана сви рамене.
— Маестро Вивалди го е написал по този начин и така ще го свирим.
Мадалена вдигна очи от пода, доловила остротата в тона на маестрата, която нареждаше на Пелегрина да престане да се оплаква и да свири. Пелегрина обаче бе още по-нещастна в края на първото изсвирване. Започна да стърже по струните на цигулката си със затворени очи.
— Трябва да има някаква грешка — проплака тя. — Кога се връща маестро Гаспарини?
Пелегрина проявяваше своенравност и суета — две неща, които можеха да бъдат най-добре контролирани, като допусналият ги се превръщаше в пример за назидание на останалите участнички в коро. Лицето на момичето пребледня, когато Лучана се насочи към нея. Всички замръзнаха на място. Маестрата щеше да се пенсионира след около седмица и може би искаше на раздяла да остави своя завет. Рязко дръпна дантеленото боне и качулката от главата на Пелегрина и я сграбчи за косата. Филите познаваха жеста и притаиха дъх.
Преди Лучана да е успяла да направи следващото си движение, Пелегрина избухна в плач и започна да ръси извинения. Тогава откъм вратата се разнесе мъжко покашляне.
— Маестро Вивалди! — възкликна едно от момичетата.
— Звучи така — рече той и измъкна инструмента от ръцете на Пелегрина. Прокара лъка по струните така, че всяка нота литна свободно, изпълнена с копнеж и съжаление — чувства, които Пелегрина не си бе дала труда да долови. Беше застанал в профил към мястото, на което седеше Мадалена и тя не можеше да откъсне поглед от него. Маестрото затвори очи, наслаждавайки се на явление, скрито дълбоко в музиката, и Мадалена се почувства като единственият друг човек на света, който също го чува.
Вивалди беше отменил последния й урок и тя не го беше виждала от следобеда, в който почти я беше целунал. С влизането очите му бяха насочени единствено към Пелегрина и Мадалена не беше сигурна дали маестрото е забелязал, че и тя е там. Но как е възможно да не усети присъствието й, когато разстоянието помежду им бе наситено с електричество така, както се насищаше въздухът точно преди да се разцепи от светкавица?
Цигулката й сякаш залепна в скута, но останалите фили взеха инструментите си и засвириха заедно с маестрото. Най-накрая и нейната зае мястото си сякаш от само себе си и лъкът й се плъзна по струните. Наближаваха момента, в който щеше да започне първото й соло и Мадалена усети как пулсът й се ускорява. Първите й ноти щяха да са поздрав за него, помисли си тя, и той щеше да се обърне и да й се усмихне, докато я гледаше как свири. Но Вивалди внезапно отмести лъка си от струните и след няколко ноти залата отново притихна.
— Мислиш ли, че можеш да се справиш? — изръмжа той, подавайки цигулката обратно на Пелегрина, без да поглежда към Мадалена.
— Да, господине — отвърна Пелегрина и макар че очите й блестяха от гняв, бледите й страни изразяваха облекчение, че този път срамът и ножиците й бяха спестени.