— Добре — отвърна маестрото и излезе.
Мадалена и Киарета наблюдаваха през един прозорец как снегът бавно се сипе между покривите на сградата, върху алеята покрай „Пиета“. Коледата беше ясна и топла, но през последните няколко дни бе задухал студен вятър, донесъл снега със себе си.
Маестрата плесна с ръце — знак за филите да заемат местата си на балкона. Под тях хората тропаха с крака, за да отърсят мръсната киша от обувките си, наместваха взетите под наем малки табуретки по каменния под и шумоляха с програмите си.
Мадалена застана до перилата и обходи с поглед сцената, преди да седне на новата си позиция като трета цигулка. Настъпи вълнение, когато в църквата влезе човек с карнавална маска. Слуга изтупа снега от наметалото му. Набързо освободиха едно от най-добрите места в църквата, за да седне новодошлият.
Вивалди не беше на балкона, тъй като соловото му изпълнение беше чак в концерта след литургията и когато се появи неочаквано горе, целият трепереше.
— Знаете ли кой е? — обърна се той към сото маестрата, която стоеше далече и Мадалена едва успя да долови въпроса му. — Кралят на Дания. Пътува инкогнито и е дошъл да ни чуе.
Вивалди напусна балкона толкова бързо, колкото се бе появил и след няколко минути Мадалена го забеляза да приближава към антуража на краля. Вече знаеше, че днешният ден няма да е обикновен, защото щеше да изпълнява първото в живота си соло, но изведнъж значението на факта бе нараснало повече, отколкото си беше представяла. Гледаше към краля на Дания и към своя ментор, който кимаше и се покланяше до него.
Мадалена се усмихна. Определено маестрото беше радостно развълнуван, но тя без проблем прочете и останалите мисли, които се въртяха в главата му. Дори когато Вивалди поздравяваше краля, със сигурност пресмяташе колко мелодии ще успее да композира за няколко дни, за да са му под ръка в случай, че кралят пожелае да купи нещо. Мадалена се зачуди дали тя също е в мислите му. Без да откъсва очи от него, се опитваше да му внуши да погледне към нея, но вместо да го стори, Вивалди се премести така, че се озова с гръб към балкона и към нея. Почувства се отхвърлена, точно както в деня на наказанието на Пелегрина, когато бе изхвърчал от стаята, без да даде знак, че я е забелязал.
Постъпката му я нарани невероятно дълбоко и тя дори не искаше да се появи на следващия си урок. Когато влезе в стаята, той бе нервен и му отне няколко минути да разбере, че тя също не е на себе си. После свириха малко и загубиха представа за времето, унесени в разговор. Маестрото не искал да нарани чувствата й. Всъщност смятал, че проявява чувствителност към нея, като я игнорирал, опитвал се да й покаже, че отсега нататък ще се държи строго професионално и тя не бивало да се притеснява от евентуалните му действия. Обясни й, че спрял точно пред солото й, защото, когато осъзнал, че нейната партия наближава, си помислил, че тя може да не иска да я изсвири след всичко, случило се помежду им.
„Знаех, че си там — беше й казал. — Повярвай ми, няма как да не усетя, когато си в една стая с мен.“
Беше го грижа за нея — Мадалена бе сигурна, — и държанието му беше в неин интерес. Маестрото беше свещеник, а тя — затворена в манастир млада жена. За да запазят случилото се помежду им, трябваше да накарат другите да повярват, че между тях няма нищо. Той със сигурност щеше да загуби работата си, ако някой разбереше, че е целунал филя ди коро. А ако загубеше работата си, двамата щяха да загубят не само възможността да свирят заедно, но и да разговарят, което беше също толкова важно. Оттогава Мадалена промени мисленето си, реши, че когато Вивалди не се отнасяше с нея като със специален човек, всъщност й показваше, че тя наистина е много специална за него.
Тя беше неговата муза — беше й го намекнал — но въпреки това връзката между двамата никога не биваше да излиза наяве и трябваше да бъде ограничена единствено до моментите, в които оставаха насаме и да се свежда до едва забележими намеци — нежност в гласа, усмивка, докосване, което продължаваше малко по-дълго от необходимото, докато той поправяше техниката й на свирене. Тези моменти бяха наситени с мъчителна деликатност и дълбочина за Мадалена, защото бяха всичко, което имаше.
— Ето ме — прошепна тя от балкона, докато Вивалди разговаряше с краля. — Погледни нагоре.
Той извърна тяло и махна към балкона. Посочваше различни места, май описваше на краля подредбата на хора, и Мадалена си помисли, макар да не бе сигурна, че пръстът му се спря, дори и за миг, директно върху нея.