Маестро Вивалди не беше дошъл. Филите чакаха двайсет минути и се струпаха пред прозорците или се заеха да свирят своите партии. После вратата се отвори, влезе Пруденция, новата маестра дал виолино. В ръката си държеше листче, което остави на стойката.
— Момичета. Да започваме. Днес аз ще ръководя репетицията ви — обяви тя.
През следващите два часа Мадалена не откъсна поглед от вратата, но Вивалди не се появи. Накрая Пруденция ги разпусна. Събра нотните листа от стойката си и ги прибра в шкафа.
— Утре сутринта си кажете молитвите и се облечете. Ще свирим за дожа на обяд. — Изговаряше думите лошо и излезе, без да каже каквото и да било повече.
Мадалена седеше на мястото си и се преструваше, че упражнява труден откъс в очакване останалите момичета да си тръгнат. Щом остана сама, приближи до шкафа и запрелиства партитурите, за да види дали Пруденция не е забравила листчето там.
Откри го почти най-отдолу на купчината, малка сгъната бележка, подписана от Бернардо Морозини, бащата на Антония: „Уведомявам ви, че дон Антонио Вивалди е освободен от задълженията си към „Пиета“. Моля подгответе момичетата за концерта пред дожа, защото ще се проведе, както е запланувано“.
Мадалена прочете думите отново и отново, преди да пъхне бележката обратно сред партитурите.
Отишъл си е. Просто така. Закри лице с длани и стисна очи толкова силно, че чак я заболя.
Без да иска простена. Стонът й прокънтя из празната стая и се смеси с острия смях на жените от улицата. Крясъците на жените отвън и писъците в главата й се смесиха, зазвучаха като две цигулки, които свиреха с груби пръчки наместо с лъкове.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Мадалена изкара концерта в дома на дожа със затворени очи, за да не забелязва отсъствието на Вивалди. Киарета бе очарователна и за двете, когато ги представиха на Алвизе Мончениго, дожа на Венеция. По-късно, оправдавайки се с главоболие, Мадалена успя да се върне в „Пиета“, преди да я набутат зад някоя банкетна маса за часове наред.
Със завръщането Киарета седна на леглото на сестра си с надеждата, че движението на матрака ще я събуди. Мадалена не помръдна, момичето се изправи с въздишка и тръгна да търси някой да й помогне със събличането на роклята. Мадалена отвори очи, за да види дали сестра й се е отдалечила. За пръв път от пристигането им в „Пиета“ беше пожелала Киарета да си отиде, всичко да си отиде, повече от всичко й се искаше да не й се налага да се изправя лице в лице със заобикалящия я свят.
Киарета се върна и си легна. Мадалена я чу да заравя глава във възглавницата, как намества рамене и бедра, докато дишането й става бавно и отмерено. Вече почти на четиринайсет, Киарета сякаш се носеше от представление на представление с толкова малко усилия, колкото бяха нужни на конфетите да летят из въздуха, но в момента тежестта над Мадалена беше изключително огромна и се чудеше дали ще е в състояние да вдигне лъка на следващата репетиция. Само една бележка от Вивалди — дори само няколко набързо надраскани думи — щеше да е достатъчна. Във въображението си отваряше писмо, адресирано до нея с красиви големи букви. В началото щеше да й каже каква тъга е обзела сърцето му, после — колко упорито се е борил да остане. Щеше да завърши с обещанието да се върне, ако не поради друга причина, то понеже не се чувстваше завършена личност, ако не свиреше заедно с нея. За момент се зачуди как би го подписал. „Твой приятел Вивалди“ бе една от възможностите, или може би — само инициали.
Не, реши Мадалена, щеше да подпише писмото си с „Антонио“.
Бяха изминали само два дни, откакто бе прочела бележката на Пруденция. Навярно все още беше във Венеция и не е имал време да й пише. Мисълта бе достатъчна, за да я накара да се поотпусне и да успокои ума си. Дръпна одеялото към брадичката си, за да се предпази от студа, затвори очи и заспа.
Не пристигна никакво писмо и Мадалена стигна до убеждението, че Вивалди имаше да мисли за далеч по-важни неща от нея. Той, изглежда, бе не само уволнен от „Пиета“, но и бе изчезнал напълно от Венеция. Един ден чу маестрите да клюкарстват и бе сигурна, че е доловила името му, а й се стори и че поглеждат към нея.
Какво си шепнеха? Да не би да я обвиняваха заради неговото освобождаване? Може би коментираха лъка за цигулка, който й беше подарил, танцуването, солото за трета цигулка, специалните уроци — можеха да са толкова много неща. Киарета с право се мръщеше, когато Мадалена заговаряше за него. Наистина изглеждаше неприлично. Та той беше свещеник, в края на краищата, а тя — млада жена, наближаваща седемнайсетата си година!